Явлението
биолокация е известно отпреди повече от 4000 г., а според холандският
професор С. Тромп хората са го познавали от 7000 г...
В качеството на измерителен инструмент се използвали клони от ива,
орех,клен, люляк, бряст във формата на буквата V с ъгъл около 50
градуса. За подобни приспособления се споменава в египетски папируси, а
китайският император Юй, живял през 2205 - 2197 пр.н.е., бил известен с
това, че можел да открива подземни води. Споменавания за биолокация се
срещат и при Плиний Старий и Парацелз. От древните гърци идва названието
рабдомантия - прорицателство с помощта на жезъл.
Съвременните специалисти използват рамка - приспособлениес различна
форма, направено от тел. В най-простия случай то е сгънато във вид на
буквата Г. Използват се също и махала, направени от мед, стомана и
месинг.
Принцип на биолокацията
Биолокацията е способността на рамката, махалото или желязото да се
задвижва под въздействието на външни фактори. Съществуват множество
хипотези за същността на феномена, като основните от тях са :
- внушение и самовнушение
- идеомоторна реакция
- електрическа (електростатична)
- магнитна
- гравитационна
- ядреномагнитен и парамагнитен резонанс
-особено псиполе
Нито една от тях обаче не описва изчерпателно явлението. В него
присъстват практически всички ефекти и все пак последната хипотеза
съдържа като че ли най-пълното обяснение. Човек взаимодейства с особено
псиполе, като пси-компонентът е основната движеща сила на биолокацията.
Какво може рамката !
С помощта на техниката биолокация могат да се търсят различни предмети -
и то не само в местност, но и по карта; да се търси вода, да се
определят местонаходища на полезни изкопаеми. Специалистите могат да
търсят хора, които се намират в дадения момент на стотици и хиляди
километри от оператора. Заблудени в гората могат да определят нужната им
посока. С помощта на рамката е възможно и установяването на аномални и
геопатогенни зони...
Векове наред хората говорят за пагубни и за добри места. На
благоприятните места строели къщите си. Пагубните се стараели да
избягват, тъй като в тях неблагоприятната енергия, излъчвана от
дълбините на земята, се издига в стратосферата във вид на мрежа и ако се
погледне отгоре, напомня правилни квадрати. Според някои специалисти те
имат различна форма - 2х2,5 метра, 4х4 м, 5х6 м, 16х16 м...
Излъчване на подобна енергия се наблюдава на места с разломи в земната
кора - там, където са разположени рудни местонаходища, подводни езера,
пресичат се водни потоци. Аномални зони се наблюдават и на местата на
кацане на НЛО или могат да възникнат в районите на въздействие на НЛО
върху земната повърхност с различни неизвестни енергии, на местата на
падане на метеорити. Аномалните зони с космически произход са локални и
са с площ от няколко квадратни сантиметра до стотици метри и дори
километри. Тези структури се наслагват една върху друга, обвивайки
цялата земя...
Геопатогенни зони възникват и в местата на човешка дейност (атомни
електроцентрали, гробища, подземни комуникации) и на местата, където
живеят повече хора (заради конфликтите и различни предмети - статуетки,
картини, внасящи изменения в енергетичната структура на помещението).
Тези аномални зони са вредни за здравето - както физическото, така и
психическото.
Геомрежите, състоящи се от ивици с дебелина до 15-20 см, практически не
са опасни. Но ако дебелината им превишава тези размери, продължителното
пребиваване в зоната на действие може да предизвика мутация на клетъчно
ниво (онкологични заболявания). В аномалните зони с космически и друг
произход също се наблюдават изменения в структурите на човека, които
могат да доведат до заболявания, понякога нелечими.
В аномалните зони появата на полтъргайст, взаимодействията с НЛО (като
правило отразяващи се отрицателно на човешкото здраве) стават няколко
пъти по-често, отколкото в обичайните места. Експедициите в зоната на
известния Тунгуски метеорит показват сериозна аномалия в енергетичните
структури на местността.
Местата, където се пресичат геопатогенните ивици са най-вредни за
здравето на човек и там действат същества от различни планове. Така
например в едно семейство се случил следния инцидент. Жената си почивала
в креслото, когато изведнъж от стената излезли двама младежи, минали
през цялата стая и влезли в отсрещната врата. Тя разказала на мъжа си,
който не й повярвал, докато не се убедил с очите си в подобна картина.
Биолокационното изследване на жилището показало, че точно в това място
се пресичали две много мощни геопатогенни ивици и излъчваната енергия
позволявала на другия план да се прояви пред нашето зрение.
Изследователите на феномена са установили, че дори на познати ни места
могат да се намират аномални зони, при това не една, където се случват
мистични събития. Природата все още не ни е разкрила всичките си тайни и
едва ли някога ще го направи...
Растенията
изглежда са наистина разумни същества. Те не само, че не харесват
човешкия шум, но също притежават способността да заучават и общуват.
Може би още по-изумителното е, че растенията могат да правят музика.
Чували ли сте невероятната музика на растенията? Растенията могат да
пеят и да композират...
От 1975 г. насам изследователи от Даманхур, северна Италия,
експериментират с растения, като се опитват да научат повече за техните
уникални качества.
Изследователите използват устройства, които могат да измерват
взаимодействието на растенията със заобикалящата ги среда. Устройствата
измерват капацитета на растенията да заучават неща и да общуват.
За целта се измерват разликите в електрическия потенциал на листата и
корените на съответното растение. Тези разлики могат да бъдат
трансформирани във видими и измерими ефекти, като например музика,
включване на светлина, движение на дадена част от растението и много
други.
Според изследователите всяко живо същество, независимо дали е животно
или растение, произвежда вариации в електрическия потенциал в зависимост
от емоциите, които изпитва по това време.
Най-чувствителните изменения в електрическия потенциал на растенията се
наблюдават когато пристига лицето, което се грижи за тях, когато са
поливани, когато им се говори, по време на създаването на музика и т.н.
Експериментите също така показват, че растенията определено се радват
когато научават как да използват музикални скали и когато творят своя
музика с помощта на синтезатор.
видео http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=nXhhAXjKmIU
http://www.epochtimes-bg.com/2012-03/2012-08-12_02.html
Джеспилитите
са кварцовожелезни скали, които се намират в докамбрийските
образувания. Навсякъде по света изглеждат еднакво – редуващи се ивици от
бял кварцит и рудни прослойки от тъмни железосъдържащи минерали.
Наподобяват слоестата структура на полускъпоценния камък яспис, от който
получават името си. Дебелината на ивиците е от 0,5 до 3 см.
Съдържанието на желязо е малко – 25-30 %, но залежите, открити досега,
са огромни. Общото количество на желязото в тях се преценява на 1
квадрилион тона.
Появили са се преди 2 млрд. и 500 млн. години. Причините за образуването им са неизвестни.
Джеспилитите са навсякъде – около Курск и Кривой рог в Русия, край
Горното езеро в Северна Америка, в железнорудния басейн Хемерсли в
Австралия, в Бразилия, Китай, Индия. Въпреки наличието на толкова
материал за изследване засега учените не могат да отговорят на много
въпроси – как да се обясни ивичестия строеж на рудата и неговата строга
ритмичност ? Откъде са дошли желязото и кварцитът ? Каква е причината за
грамадното и разпространение ? Какво се крие зад удивителната прилика
между джеспилитите от различните райони на земята ?
Много учени са предложили свои хипотези, но в тях винаги липсва нещо.
Оригинална е хипотезата на руския учен М. Калганов, който смята, че
джеспилитите имат космически произход. Според него Земята многократно и
ритмично – през десетки и стотици милиони години, е минавала през тъмни
мъглявини от гигантски количества железен прах. Като железен дъжд той е
покривал цялата Земя. Астрономите не отричат подобна възможност. Но тази
хипотеза не може да изясни произхода на кварцитите, появили се между
периодите на “космическите валежи”.
С джеспилитите,макар и косвено, са свързани и други тайни, които дълго
време са занимавали учените. От 1455 до 1424 г. пр.н.е.древен Египет бил
управляван от Аменхотеп III – фараонът архитект, строител на
величествения Луксорски храм, както и на още много великолепни
постройки. Между другото, следвайки традицията, фараонът още приживе
построил погребалния си храм, разположен на 2,5 км от левия бряг на Нил.
Точно срещу него на десния бряг на реката шумяла Тива, столицата на
Египет. Грандиозният погребален ансамбъл съществувал 6 века. През 9-ти
век пр.н.е. фараонът Мернептах превърнал храма в своя каменоломна. За
няколко века от погребалния храм останали само единични блокове. Но сред
тези развалини останали да стърчат два каменни колоса, недостъпни дори
за всепоглъщащите пустинни пясъци. Това били скулптури, изобразяващи
Аменхотеп III, седящ на трон. Те съществуват и до днес и са разположени
близо една до друга.
Еднаквите статуи са високи по 21 метра. Очите им се намират на
височината на 7-етажна сграда. Китките на ръцете им са толкова големи,
че по тях могат да се разхождат хора. Величественият вид на статуите
смаял воините на Александър Македонски, които през 332 г.пр.н.е.
завоювали Египет. Векове по-късно скулптурите получили името “колоси на
Мемнон” – митичен древногръцки цар, син на богинята на зората Еос и
троянския цар Титон.
През пролетта на 27 г.пр.н.е. Нилската долина била разтърсена от голямо
земетресение. Северният колос не издържал. След 15-вековно съществуване
част от главата му се отчупила. Още на следващата сутрин се случило нещо
необичайно. Пет римски войници преди изгрев слънце напуснали лагера си и
тръгнали на запад с надежда да добият дивеч. И без това оскъдната им
войнишка храна била на привършване. Когато римляните минавали край
колосите на Мемнон, слънцето тъкмо изгрявало и пурпурната му светлина
правела статуите още по-зловещи. Изведнъж всички войници се заковали на
място и усетили, че косите им настръхват. Да не забравяме, че това са
били смели, калени в много сражения бойци. Колосите на Мемнон внезапно
заговорили на смутените ловци на непознат, но ясен човешки език ! Поне
така разправяли на другарите си запъхтените римляни, които дотичали едва
ли не на един дъх обратно в лагера.
За изясняване на случката още следобед цяла центурия, начело с
центурион, пристигнала при колосите. Разположени около тях, воините
зачакали какво ще се случи. Денят и нощта минали спокойно. Но мигове
след изгряването на слънцето, още сънени, римляните чули, че северният
от колосите започнал да пее тъжно, а след това да говори нещо
неразбираемо. Вестта за чудото достигнала скоро Рим, откъдето били
изпратени цели експедиции, пред които всяка сутрин северният колос
изпълнявал по различен начин своя “репертоар”. Век и половина по-късно
колосите на Мемнон били посетени от император Адриан, а в края на 2-ри
век – и от император Септимий Север. Той решил да възстанови липсващата
част от главата на северния колос, надявайки се, че така той ще говори
разбираемо и ще може да му предсказва важни събития. Но императорът бил
горчиво разочарован. Статуята, “говорила” повече от два века, замлъкнала
завинаги. Факт, който останал неразбираем за хората от древния свят.
В наше време учените установили на какво се дължало “пеенето” и
“говоренето” на северния колос. Причината била в колебанията на въздуха,
който с голяма скорост минавал през надлъжните пукнатини на статуята,
образувани при земетресението от 27 г.пр.н.е. А колосите на Мемнон били
направени от скалата джеспилит, която има естественото свойство да се
разпуква по дължина, по протежение на естествените си слоеве. Неслучайно
северният колос “пеел” и “говорел” само рано сутрин, когато изгряващото
горещо, почти тропично слънце рязко променяло температурата на въздуха,
който ствайки по-лек, се издигал през пукнатините. Поставеният по
заповед на Септимий нов каменен блок запушил каналите, по които се
движел въздухът, и северният колос естествено “онемял”.
Загадката била решена, но каменните гиганти крият още една тайна. Всеки
от колосите на Мемнон тежи от 720 до 1000 тона. Джеспилитът, от който те
са изваяни, в древен Египет се е вадел от 8 кариери, отдалечени от Тива
на 97 км (кариерата “Е-1”) до 676 км (кариерата “Джебер ел-Ахмар).
Дълго време логично се е смятало, че джеспилит за колосите е отсичан от
някоя от близките до Тива кариери ( “Е-1” или “Е-2” или пък “Силсилех”).
Само двама геолози оспорвали това разпространено мнение, като на око
оприличили тънките слоеве в структурата на джеспилита от монолитите на
Мемнон с тези от кариерата “Джебер ел-Ахмар”. Споровете продължили от
1914 до 1972 г., когато учени от Калифорнийския университет направили
неутронно-активационен анализ на образци от джеспилит от осемте кариери и
от двете статуи. Резултатът бил категоричен : само джеспилитът от
“Джебел ел-Ахмар” има толкова понижено съдържание (една стохилядна от
процента) на радиоизотопа европий колкото и скалата, от която са изваяни
колосите на Мемнон . В джеспилитите на останалите 7 кариери
съдържанието на европий достига една десетохилядна от процента –
толкова, колкото и камъкът, употребен за поправката на северния колос,
донесен, разбира се, от една от близките кариери.
Човек не може да не бъде смаян от резултата от направения през 1972 г.
анализ. Защо древните египтяни, с техниката си отпреди 3500 години,
въпреки грамадните загуби на труд и време, въпреки неописуемите
трудности по пренасянето, са пренебрегнали материала от седемкратно
по-близките си кариери и са предпочели за статуите скала от
най-далечната си кариера ? При това, поради разположението на кариерата
“Джебел ел-Ахмар” в близост до днешния град Кайро, транспортирането е
трябвало да става с платформи, теглени на ръка с въжета срещу течението
на водата на Нил, изобилстващо с плитчини, острови и речни прагове.
Изчислено е, че за превозването на 1000-тонен обелиск от “Е-1” до Тива
са били необходими 25 часа и 1000 работници. При това, транспортирането е
ставало по посока на течението на Нил, което помагало много на робите
със своята скорост от 4 км/час.
Защо са били необходими тези титанични усилия ?
Загадка ли е, че е предпочетен точно този джеспилит, съдържащ 10 пъти
по-малко европий, отколкото в останалите кариери ? Изборът на материал е
направен от архитекта на фараона, а е отбелязано, че той най-често е
използвал за другите строежи камък от най-близката кариера “Е-1”,
разработвана далеч по-рано от “Джебел ел-Ахмар”.
Дали изборът не е бил продиктуван от удивителната прилика между
джеспилита и ясписа – любим полускъпоценен камък на египтяните, от който
те са ваели фигурките на свещените скарабеи ? Какъв по-подходящ
материал за статуи на фараон ! А за тези, които издигнали величествените
пирамиди, техническите пречки не са били от значение.
http://neonula.blogspot.com/2013/02/t.html
"Ако знаем, че сме в симулация, ще бъде интересно да комуникираме със симулиращите." Силас Бийн
Идеята, че всички ние сме пионки във вселена, която е симулация, въобще
не е нова по никакъв начин. В известната си "Приказка за пещерата"
древногръцкият философ Платон показва как онова, което приемаме за
реално, лесно може да се окаже илюзия. 2 000 години по-късно френският
философ Рене Декарт обмисля съществуването на зъл демон, който постоянно
подвежда сетивата ни, така че живеем в една илюзия за реалността.
А ако наистина живеем в симулация, как можем да разберем, че е така? В
култовия филм "Матрицата" главният герой Нео трябва да избере едното от
две хапчета. Дилемата му е дали да избере синьото е и да остане във
фабрикуваната реалност завинаги, или да вземе червеното хапче и да
избяга в истинския свят.
За наше съжаление не е толкова лесно. Списание ВВС ЗНАНИЕ изследва в
обширен материал този много стар въпрос, на който един физик смята, че
скоро може да разберем отговора. Запознайте се със Силас Бийн, който
мисли, че е намерил начин да провери колко реална е нашата реалност...
В: Кой за първи път предполага, че може да живеем в симулация?
О: Различни версии на тази идея са били предлагани и достигат чак до
Платон. Аз и моите колеги обаче се интересуваме от работата на Шведския
философ от Оксфордския университет Ник Бостром. Той изказва интересния
аргумент, че ако изчислителната мощ на компютрите нараства както в
момента, то нашите наследници ще могат да симулират реалността. А ако те
нямат особени скрупули за това, то те най-вероятно ще извършат
множество симулации. Така че си струва да се запитаме: какви са
шансовете ние да сме единствената истинска реалност, а не някоя от
многото симулации?
В: Как това се връзва с вашата собствена работа?
О: Преди около 8 години заедно с моите колеги започнахме да използваме
много мощни изчислителни машини, за да симулираме едно от
фундаменталните взаимодействия на природата – силното ядрено
взаимодействие. Решихме, че можем да се наречем дори "симулатори на
вселената", тъй като по същество правим точно това. Симулираме силното
ядрено взаимодействие в малки кутийки, които ни позволяват да пресметнем
характеристиките на материята.
В: Какво точно е силното взаимодействие?
О: То е една от четирите основни сили в природата заедно със слабото
ядрено взаимодействие, гравитацията и електромагнетизма. Ние познаваме
съответните уравнения, които описват взаимодействието между
фундаментални частици, наречени кварки и глуони. Проблемът е, че макар
да знаем уравненията, решенията им са твърде сложни. Ето защо имаме
нужда от най-мощните суперкомпютри на Земята, за да извършим съответните
симулации.
В: И като пресметнете силата, можете да симулирате Вселената, така ли?
О: Не съвсем. Размерите на кутийките, които в момента симулираме, са от
порядъка на един протон – т.е. с дължина около 1 фемтометър (което е
една милионна част от нанометъра). Това все още е доста мъничък мащаб.
Но ако екстраполираме в бъдеще, заедно с напредъка на технологиите ще
дойде момент, в който тези кутийки ще са достатъчно големи, за да
съдържат микроскопични обекти като клетки. А след това – и макробекти,
като нас самите. Евентуално, с нарастването на изчислителната мощ, ще е
възможно да симулираме цяла Вселена.
В: Как можем да разберем дали живеем в симулация?
Как можем да разберем дали живеем в симулация?
О: Британският физик Джон Бароу отбелязва, че ако сме симулация, то
трябва да има и бъгове, направени от страна на симулиращите. Това ни е
доста познато, тъй като в пресмятанията ние винаги се притесняваме за
подобни неща и работим много усилено, за да ги премахнем.
В: Как можем да видим подобни бъгове?
О: Знаем само един-единствен начин за симулиране на силното ядрено
взаимодействие и това е да използваме решетка - един вид рамка, която
разделя пространство-времето на мрежовидна структура. Приемаме тогава за
основна хипотезата, че който и да симулира Вселената, също ще използва
подобна решетка. А ако сме симулирани в решетка с краен размер, то по
правилата на квантовата механика трябва да има максимална енергия, която
частиците биха могли да имат. Когато частиците отиват все по-близко и
по-близко до този максимум, те ще обитават все по-малки и по-малки
области от пространството. И ето как за достатъчно големи енергии би
трябвало да можем да видим структурата на решетката. Ето този бъг търсим
ние.
В: Следователно можем да видим тази "матрица", като изследваме най-високоенергетичните процеси?
О: Да, едно от местата, на които очакваме да намерим подобни ефекти, е
много високоенергийната част от спектъра на космичните лъчи. В нашата
работа ние пресмятаме сблъсъците между много високоенергетични космични
лъчи и много нискоенергетичните фотони, останали от Големия взрив.
Пресмятанията показват, че при наличие на решетка резултантните частици
от подобен сблъсък ще имат посока по определени оси, а не равномерно във
всички посоки. И ако можем да определим тези посоки с достатъчно добра
точност, то ще можем да проверим и дали Вселената ни действително е
изградена върху матрица.
В: Можем ли наистина да измерим това?
О: Принципно да. Трябва да измерим сблъсъци с космични лъчи под различни
ъгли и да се опитаме да разберем има или няма преференциална ос. Такива
събития обаче са доста редки и затова не ни е много ясно как точно да
го направим. Все пак ние сме физици – теоретици!
В: А ако Вселената е илюзия, какво можем да направим по въпроса?
О: Мисля, че ако наистина живеем в симулация, то ще е интересно да
комуникираме със симулиращите. Освен това смятаме, че в този случай няма
да има само една симулация. Така че може да е възможно да комуникираме и
с някои от другите симулации.
В: Защо една напреднала цивилизация би решила да симулира Вселената?
О: Изглежда ми много вероятно симулиращите да са заинтересувани от
анализа на много Вселени, като променят параметрите, за да видят какво
се получава. Например, ако променят фундаменталните константи на
природата или масите на частиците, може би животът, базиран на силиций,
ще възникне вместо този, основан на въглерод (какъвто е нашият). Мисля
си, че подобна цивилизация би се интересувала от наблюдение на
еволюцията и крайната съдба на тези вселени.
В: Така че нашите потенциални създатели биха правили онова, което правим и ние, но в по-голям мащаб?
О: (Смях.) Точно така... хубаво е от време на време и учените да поемат кормилото, за разнообразие.
В: А вие смятате ли, че живеем в симулация?
О: Намирам аргумента на Болстром за доста интригуващ и... доста
депресиращ. За мен основното в тази аргументация е, че единственият
начин, по който можем да заключим, че не сме в симулация, е, ако се
самоунищожим в близко бъдеще. Или пък, от друга страна, може би когато
технологията се появи, хората ще решат изобщо да не симулират никакви
вселени? Възможно е, но ние знаем, че хората правят всичко, стига да са
способни... нали така?
® Livenews.bg / Владимир Маргитин
http://www.livenews.bg/Jiveem-li-v-Matritsata!.-52950
