Епифизната жлеза: вътрешно око

В продължение на хилядолетия епифизната жлеза е била приемана като връзката на човешкото тяло с по-дълбоки сфери на мисълта, или като прозорец към други измерения. Докато това разбиране е отмирало постепенно с течение на времето, науката е започнала да съсредоточава усилията си към проумяването на тайните функции на “скритото око”.



В юношеските ми години, разговорите с баща ми обхващаха както наблюдаемото от науката, така и паранормалното. Една от най-вълнуващите теми, за които си спомням, беше феноменът на близки до смъртта преживявания, в които пациенти съобщават за временни излизания извън тялото си по време на клинична смърт. Баща ми подчертаваше как през годините на следване медицина е разбрал, че освен физическите очи не съществуват органи, позволяващи на човек да наблюдава сцени извън тялото си.

Двадесет години по-късно, когато се оказах в коридорите на същия университет, професор по анатомия ми разкри един мистериозен факт, който баща ми бе пропуснал да спомене в нашите дискусии. Той говореше за една тайна, закътана в мрежа от клетки – толкова малка, но при все това способна да контролира жизненоважни метаболични процеси. Това беше скритото око.

Третото око

Представете си зрителен орган, способен да прониква в пространства отвъд нашия физически свят. Кое е странното създание, притежаващо такива необикновени способности? Човекът. Епифизната жлеза – миниатюрно съкровище, закътано в центъра на мозъка – е способна не само да долавя външната светлина по подобие на очите ни, но и нейната структура наподобява първично око. 

Епифизната жлеза изпълнява куп важни телесни функции, като тези на половото развитие, метаболизма и производството на мелатонин. Но учените са открили и характеристики на епифизната жлеза, за които няма просто обяснение. Поради уникалната структура на този орган, учените са стигнали до извода, че той трябва да е изпълнявал някога функции, които са сега латентни. Съвременната медицина е открила, че тази скрита дълбоко в центъра на мозъка жлеза, съдържа фоторецепторни клетки. При все това, според преобладаващото мнение тези характеристики са свързани единствено с латентни способности от по-ранна епоха в нашата еволюция. 

Според еволюционното разбиране на науката за епифизната жлеза, този орган е съществувал някога като неорганизирана материя от нервни фибри, намираща се на повърхността на черепа. Тя се е специализирала в улавяне промените на светлината, предоставяйки на ‘притежателя’ си повече възможности за бягство в случай на нападение от хищник. Този възглед разглежда епифизната жлеза като изпълняваща функции, подобни на тези на очите, като единствената разлика е необичайното твърдение, че с времето тя е потънала навътре в черепа.

Неотдавнашна хипотеза, предложена от д-р Дейвид Клайн (David Klein), завеждащ Невроендокринология в Националния институт по детско здравеопазване и човешко развитие (National Institute of Child Health and Human Development), предполага, че първичните ретини са изпълнявали двойна функция: на улавяне на образа и на производството на мелатонин. Той смята, че с течение на времето при бозайниците последната функция е била поета от епифизната жлеза, като еманципирал се орган, но за дегенерирането на нейната ретина, вследствие производството на мелатонин, продължава да липсва ясно обяснение. 

Въпреки че в наши дни епифизната жлеза е призната като орган за отделяне на ендогени, за нея се знае още, че има важна фото чувствителна способност – един научно признат телесен процес. 

Изненадващото е, че ако двете очи са премахнати и анатомичният път от фронталната зона на тази жлеза е изложен на светлина, този орган може да реагира на дразнения подобно на очите. Този факт кара някои изследователи да се замислят дали епифизната жлеза не е нещо повече от атрофирало око. Ами ако много от все още неразгаданите процеси на мозъка се извършват в това малко конично пространство?

Прозорец към една повишена осъзнатост

Според д-р Серджо Фелипе де Оливейра (Sergio Felipe de Oliveira), доктор на науките от медицинската школа към Университета на Сао Паоло и директор на клиника „Епифизно съзнание” (Pineal Mind Clinic), засилване дейността на епифизата е тясно свързано с психическото състояние, като това при видения или медитация например. 

Още повече, освен многобройните ендогенни функции на епифизната жлеза (като контрола на хипоталамуса и на биологичните ритми, и защитата от свободни радикали), тя отговаря и за отделянето на N,N-диметилтриптамин (DMT), познат на някои като „молекулата на душата”. Отделянето на тази молекула се счита за един от най-силните известни на човечеството халюциногенни невротрансмитери. То се засилва при сън, при определени медитативни състояния, по време на близки до смъртта преживявания, както и при приемането на халюциногенни растения.

Скептиците поставят под въпрос обосноваността на тези предполагаеми епизоди на повишена осъзнатост в други измерения, като вместо това предпочитат да вярват, че подобни преживявания са само химически предизвикани явления, ограничаващи се до мозъка. Но за тях е трудно да предоставят разумно обяснение за връзката между отделянето на DMT (и следващото го формиране на образи в епифизата) и преживяванията по време на близки до смъртта ситуации. 

Такова се предоставя от д-р Рик Щрасман (Rick Strassman), извършил изчерпателни проучвания върху ефекта на DMT върху хората. Проучвания от този тип започват да гледат на епифизата като на нещо повече от атрофирало око със сведени до произвеждането на хормони функции. Те я разглеждат като вроден прозорец към други пространства. 

Този възглед за епифизната жлеза не е нов. Във ведическите традиции тя се споменава като шестата чакра на Айна. В хиндуизма е известна като „Прозорецът на Брахма”. Древните китайци я наричат „Небесното око”, а даоистите – „Дворецът Ниуан”. Според Декарт тя е „Домът на душата”.

Дали няма да се окаже, че този скрит в центъра на мозъка мъничък конус притежава потенциала за проникване в измерения, за които науката е просто неспособна да разбере? 

Превод Цвета Петкова

http://www.epochtimes-bg.com/2008-03/2008-09-05_17_d.html