„Любов“, сърца, куки и гущери

Нещо късичко спретнато набързо за „деня на влюбените“ :) Преди 2 години, когато публикувах основния си материал по темата, получих доста писма от хора, които споделиха, че информацията резонира с тях, но тези писма имаха и една друга обща характеристика – повечето хора, не възприемаха идеята, че сърцето представлява 2 куки. Макар да нямам никакъв проблем с това, наскоро бях отново провокиран по темата от читател, който направи интересно откритие, което ще споделя с вас малко по-надолу, в самия край на статията. Наред с него, реших да разширя и концепцията за куките и любовта като цяло, защото явно това ще бъде интересно за много от вас. И какъв по-подходящ ден от днешния, в който любовта е превърната в евтина стока, а изкуствената красота е станала по-важна от красотаТА? :) Какво изобщо е любов? Тази дума е толкова натоварена с различни смисли и е така покварена, че чувствам дискомфорт дори да я използвам. Всеки говори за любов – всяко списание, вестник и всеки един езо-гуру говорят непрестанно за любовта. „Аз обичам моята страна, аз обичам моя идол, аз обичам някаква книга, аз обичам тази планина, аз обичам удоволствията, аз обичам моята жена, аз обичам бог.“ Дали любовта е една идея? Ако е, то тя може да бъде култивирана, изграждана, подхранвана, подбутвана наоколо, изкривявана по всеки един начин, по който искате. Когато кажем, че обичаме бог, какво всъщност означава това? Това означава, че ние обичаме проекцията на нашето собствено въображение, една проекция на самите нас, облечена в определени форми на почтеност, в съответствие на това, което мислим, че е благородно и свято. Така че да се каже: „Аз обичам бог“ е абсолютна глупост. Когато обожавате бог, вие всъщност обожавате себе си – и това не е любов. Понеже не можем да разберем това човешко нещо, наречено любов, ние бягаме в абстракции. Любовта може би е основното разрешение на всичките човешки трудности, проблеми и мъки, така че как възнамеряваме ние да открием какво е любовта? Чрез простото й дефиниране ли? Църквата я формулира по един начин, обществото по друг и освен това има всякакъв вид отклонения и перверзии. Обожаването на някого, спането с някого, споделянето на емоции, приятелството – това ли е, което имаме предвид под любов? Това е нормата, модела и тя е станала толкова много лична, чувствена и ограничена, че религиите трябва да заявят, че любовта е нещо много повече от това. В това, което наричат „човешка любов“, те виждат, че има удоволствие, конкуренция, ревност, желание да се притежава, да се владее, да се контролира и да се намесваме в мисленето на другия, и знаейки сложността на всичко това те казват, че би трябвало да има един друг вид любов, божествена, прекрасна, недокосната и непокварена. Може ли любовта да бъде разделена на свещена или светска, на божествена или човешка или има само любов? Дали любовта принадлежи на един човек, а не на много хора? Ако кажа: „Аз те обичам“, дали това изключва любовта към другия? Дали любовта е лична или безлична? Морална или неморална? Семейна или несемейна? Ако вие обичате човечеството, можете ли да обичате отделния човек? Дали любовта е чувство? Дали любовта е емоция? Дали любовта е удоволствие или желание? Всички тези въпроси показват, че ние имаме различни идеи за любовта, идеи за това какво тя би трябвало или не би трябвало да бъде, един модел или система, развита от културата, в която живеем. И така, за да навлезем във въпроса какво е любовта, ние трябва първо да го освободим от наслоенията на вековете, да премахнем всичките идеи и идеологии за това, какво любовта би трябвало или не би трябвало да бъде. Да се разделя нещо на това, какво би трябвало или не би трябвало да бъде е най-измамният начин да се отнасяме към живота. Това е дуалното съзнание, което е в основата на целия конфликт. И сега, как възнамерявам да открия какво представлява този пламък, който ние наричаме любов – не как да я изразим към някой друг, но какво означава самата любов? Първо ще отхвърля това, което църквата, обществото, моите родители и приятели, който и да е човек или книга е казал за нея, понеже аз искам да открия за самия мен какво представлява тя. Има един огромен проблем, който въвлича цялото човечество, че е имало хиляди начини за нейното дефиниране и самият аз съм хванат в един или друг модел, в съответствие с това, което харесвам или се наслаждавам в момента – и така, не би ли трябвало аз, за да мога да я разбера, първо да се освободя от моите собствени склонности и предубеждения. Аз съм объркан, разкъсван от моите собствени желания и казвам на себе си: „Първо се освободи от своето собствено объркване. Може би ти би могъл да откриеш какво е любовта, като разбереш какво тя не е.“ Правителството казва: „Иди и убивай, заради любовта към своята родина“. Дали това е любов? Религията казва: „Откажи се от секса, заради любовта към Бога“. Това любов ли е? Любовта желание ли е? Не казвайте „не“. За повечето от нас тя е – желание с удоволствие, едно удоволствие, което се получава чрез сетивата, чрез сексуалното привързване и задоволяване. Аз не съм против секса, но вижте какво е включено в него. Това, което сексът ви дава за момент е едно цялостно забравяне на себе си, и след това вие сте отново със своето объркване, така че искате повторение отново и отново на това състояние, в което няма безпокойство, няма проблем, няма „аз“. Вие казвате, че обичате своята жена. В тази любов се включва сексуалното удоволствие, удоволствието от това да имаш някой в къщи, който да се грижи за твоите деца, да готви. Ти зависиш от нея – тя ти е дала своето тяло, своите емоции, своята подкрепа, едно несъмнено чувство на сигурност и добруване. После тя се отвръща от теб, на нея й е омръзнало или отива с някой друг и целият твой емоционален баланс е нарушен и това смущение, което ние не харесваме, се нарича „ревност“. В него има болка, безпокойство, омраза и агресия. И така, това, което вие действително казвате е: „Докато ти ми принадлежиш аз те обичам, но в момента, в който не ми принадлежиш повече, аз започвам да те мразя. Докато мога да разчитам на теб да задоволяваш моите желания, сексуални или други, аз те обичам, но в момента, в който ти престанеш да ми доставяш това, което искам, аз не те харесвам повече“. Така че има антагонизъм между нас, има разделение, а когато ти се чувстваш разделен от другите няма любов. Но ако ти можеш да живееш с твоята жена без мисълта ти да създава всички тези противоречиви състояния, тези безкрайни спорове в самия теб, може би тогава – може би – ти би разбрал какво е любовта. Тогава ти си напълно свободен, както и тя, докато ако ти зависиш от нея за цялото твое удоволствие, ти си неин роб. И така, когато човек обича, трябва да има свобода, не само от другия човек, но и от самия себе си. Трябва да има свобода от самото разбиране за любовта. От една страна проблемът с куките се дължи именно на неразбирането свързано с идеята какво наистина представлява това, което в обществото ни днес наричаме „любов“. За да перифразирам, любовта в 21-ви век бива отъждествявана с притежанието на другия и неговата точно определена роля в живота на притежаващия, която да носи илюзорна сигурност. Когато човек притежава, той трябва да доминира, което е функция на рептилоидния мозък. Стремежът за сигурност във взаимоотношенията неизбежно ще подхрани нещастие и страх. Това търсене на сигурност е покана към несигурността. Намерили ли сте някога сигурността в което и да е от вашите взаимоотношения? Намерили ли сте? Повечето от нас искат сигурността на това да обичат и да бъдат обичани, но дали има любов, когато всеки един от нас се стреми към своята собствена сигурност, по своя собствен начин? Ние не сме обичани, защото не знаем как да обичаме. Това да принадлежиш на някой друг, да бъдеш психологически подхранван от някой друг, да зависиш от някой друг – във всичко това винаги ще има тревога, страх, ревност, чувство за вина, а докато има страх – няма любов. Един ум, който е обладан от страх, никога няма да познае какво е любовта; сантименталността и емоционалността нямат нищо общо с любовта. Също както любовта няма нищо общо с удоволствието и желанието. Любовта не е продукт на мисълта. Невъзможно е за мисълта да култивира любов. Любовта не е оградена и хваната от ревност, тъй като ревността принадлежи на миналото. Любовта е винаги в активното настояще. Тя не е: „Аз ще обичам“ или: „Аз съм обичал“. Ако познавате любовта няма да следвате никого. Любовта не се подчинява. Когато обичате, няма нито почит, нито незачитане. Не знаете ли какво означава наистина да обичате някого – да обичате без омраза, без ревност, без гняв, без искане да се намесвате в това, което той прави или мисли, без осъждане, без сравняване – не знаете ли какво означава това? Когато обичате някого с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло, с цялото си същество, има ли сравняване? Когато напълно забравите себе си в този процес на любовта, сравняването го няма. Дали любовта има отговорности и задължения и ще използва ли тя тези думи? Когато правите нещо поради задължение, дали има някаква любов в това? В задължението няма любов. Структурата на задълженията, в която човешките същества са хванати, ги разрушава. Докато сте принудени да правите нещо, поради това, че то е ваше задължение, вие не обичате това, което правите. Когато има любов, няма задължения и няма отговорности. Тогава каква е разликата между този вид любов и т. нар. „безусловна любов“, която е толкова неразбрана от ню ейджърите? Много просто – първата разновидност е свързана с полярното мислене и тя винаги е дуална по природа, носейки със себе си и своята сестра – омразата като тъждествена в равенството функция. Вторият вид наричаме „безусловна любов“ и нека кажа, че думата, разбира се, изобщо не е истинското нещо, така както сянката на дървото не е самото дърво. Използвам термина „безусловна любов“, за да постигна някакво разбиране от обратната страна на монитора, но съм напълно наясно за себе си, че това за което ще говоря няма никаква връзка с любовта както я разбираме по принцип. Т. нар. „безусловна любов“ не е продукт на зависимостта и няма противоположност. Ето защо е казано, че тя е естественото състояние на Баланса. Любовта не е реакция спрямо външния свят. Ако аз ви обичам, защото вие ме обичате, това е просто търговия, нещо, което се купува на пазара, то не е любов. Да обичате означава да не искате нищо в замяна, да не изпитвате чувството, че давате нещо – и само тази любов може да познае свободата. Свободата не е състояние на независимост. Тя е позитивно състояние, в което няма никаква зависимост. Но тя не е резултат, не е причина. Това трябва да се разбере много ясно, преди да навлезем във въпроса защо човекът зависи или попада в капана на привързването с всичките му нещастия. Бидейки привързани, ние се опитваме да култивираме състояние на независимост – което е друга форма на съпротива, друга форма на конфликт, на дуализъм – там където безусловната любов липсва. Така свободата и любовта вървят заедно. В социума и живота като цяло, ние търсим красота и любов извън нас, в хората, в притежанията. Те стават далеч по-важни, отколкото самата любов. Притежанията означават удоволствие и тъй като ние се държим за удоволствието, любовта е прогонена. След известно време човек стига до линейния парадокс, който се състои в разбирането, че очевидно любовта има мотив, който не е любов. Любовта няма сравняване, така че любовта няма страх. Любовта не осъзнава себе си като любов, тъй като думата не е нещото. Любовта не е насочена към нищо. Слънчевата светлина не е насочена към вас или към мен. Тя просто съществува. Затова нека рискувам и кажа, че живота на Наблюдателя е живот в любов, защото тя не нищо повече от Разбиране. Любовта и истинската красота нямат противоположности и не се явяват резултат от вътрешна бедност. Следователно любовта е в самото начало, а не в края. Да наблюдаваш без изопачаване, без съдене е любов, а действието, което произтича от това възприемане, е действие на „добродетел“ (поради липса на друг термин с недуална конотация). Има различни илюзии свързани с безусловната любов. Една от най-големите можем да открием в отношението дете-родител. Повечето родители мислят, че те са отговорни за техните деца и тяхното чувство за отговорност приема формата на това, да казват на децата си какво трябва да правят и какво не трябва да правят, какви трябва да станат и какви не трябва да станат. Родителите искат техните деца да имат едно сигурно положение в обществото. Това, което те наричат отговорност е част от тази почтеност, която те обожават. Хората се интересуват само от това да станат перфектни буржоа. Като подготвят техните деца да се приспособят към обществото, те увековечават войната, конфликтите и бруталността. Наричате ли това грижа и любов? Да се грижите истински е както бихте се грижили за едно дърво или растение, да го поливате, да изучавате неговите нужди, най-добрата почва за него, да го обгрижвате с внимание и нежност – но когато подготвяте вашите деца да се приспособят към обществото, всъщност вие ги подготвяте да бъдат убити вътрешно. Друг тип илюзия – обичта към ближния. Когато загубите някого, когото обичате, вие проливате сълзи – дали това са сълзи за вас или за този, който е умрял? Дали плачете за самите вас или за другия? Дали някога сте плакали за някой друг? Дали сте плакали за вашия син, който е убит в катастрофа? Вие сте плакали, но дали тези сълзи идват от самосъжаление или сте плакали, защото човешко същество е било убито? Ако плачете от самосъжаление, то вашите сълзи нямат никакъв смисъл, защото вие се интересувате от себе си. Ако плачете, защото сте лишени от някой, в когото сте инвестирали много обич, то това не е истинска обич. Когато плачете за вашия брат, който умира, плачете за него. Много лесно е да се плаче за себе си, понеже него го няма. Очевидно плачете, защото вашето сърце е докоснато, но то не е докоснато за него, а е докоснато от самосъжаление, а самосъжалението ви прави твърди, затворени, прави ви безчувствени и глупави. Когато плачете за себе си, дали това е любов – вие плачете, защото сте самотни, защото сте изоставени, защото вече не сте силни, вие се оплаквате от вашия късмет, от вашето обкръжение. Ако разберете това, което означава да влезете в контакт толкова директно, както бихте докоснали едно дърво, една колона или една ръка, тогава ще видите, че скръбта е създадена от аза, скръбта е създадена от мисълта, скръбта е резултат от времето. Имали сте брат преди три години, сега той е мъртъв, сега сте самотен, изпълнен с болка, нямате никого от когото да мога да потърсите комфорт или компания и това води до сълзи в очите ви. Вие можете да видите всичко това, което се случва вътре във вас, ако го наблюдавате. Можете да го видите напълно, изцяло, с бърз поглед, а не да отделяте време за аналитично изследване. Можете да видите в един момент цялата структура и природа на това жалко нещо, наречено „мен“, „моите сълзи“, „моето семейство“, „моята нация“, „моята вяра“, „моята религия“ – цялата тази грозота, която е вътре във вас. Когато я видите с вашето сърце, а не с вашия ум, тогава имате ключа, който ще сложи край на скръбта. Скръбта и любовта не могат да вървят заедно, но в християнския свят са идеализирали страданието, поставили са го на един кръст и го боготворят, внушавайки, че вие никога не можете да избягате от страданието, с изключение през една определена врата и това е цялата структура на експлоатиращото религиозно общество. Така че, когато питате какво е любовта, вие може би сте твърде уплашени, за да видите отговора. Той може да означава катаклизъм, той може да разтуши вашето семейство. Вие може да откриете, че не обичате повече своята съпруга, своя съпруг или деца – не мислите ли – може да се наложи да затворите къщата, която сте построили, може никога повече да не влезете в храм. Но ако все още искате да откриете, ще видите, че страхът не е любов, зависимостта не е любов, ревността не е любов, притежаването и доминирането не са любов, отговорността и дълга не са любов, самосъжалението не е любов, агонията да не си обичан не е любов, любовта не е противоположност на омразата, също както скромността не е противоположност на суетата. Така че, ако можете да премахнете всичко това, но не чрез усилие, а като го измиете така, както дъжда измива от листата праха, натрупан от много дни, тогава може би ще попаднете на това странно цвете, за което човек винаги жадува. Дали някоя организация, някой метод или някоя система ще ви научат как да обичате? Ако някой ви я обясни, то това не е любов. Можете ли да кажете: „Аз ще практикувам любов. Аз ще седя ден след ден и ще мисля за любовта. Аз ще практикувам да съм нежен и внимателен и ще насилвам себе си да бъда любезен с другите“? Дали с това искате да кажете, че можете да дисциплинирате себе си и да обичате, да упражнявате волята да обичате? Когато упражнявате дисциплина и воля да обичате, любовта отлита през прозореца. Чрез практикуването на някакъв метод или система на любов вие можете да станете необикновено умен, по-любезен или да придобиете състояние на ненасилие, но това няма нищо общо с любовта. Всички ню ейдж книги в коша! Има красота само когато вашето сърце и съзнание знаят какво е любов. Без любов и без това чувство за красота няма добродетел и вие знаете това много добре, така че правете каквото искате, подобрявайте обществото, хранете бедните – само ще създавате повече нещастия, защото без любов има само грозота и бедност в нашето сърце и ум. Но когато има любов и красота, каквото и да правите, то е правилно, каквото и да правите, то е в порядък. Ако знаете как да обичате, можете да правите каквото искате, защото любовта ще разреши всичките ви други проблеми. И така, ние достигнахме до този въпрос: може ли умът да открие любовта без дисциплина, без мисъл, без принуда, без никаква книга, учител или лидер – да я открие така, както човек открива един прекрасен слънчев залез? Струва ми се, че едно нещо е абсолютно необходимо и това е страст без мотив – страст, която не е резултат от някакво намерение или привързаност, страст, която не е похот. Един човек, който не знае какво е страст никога няма да познае любовта, защото любовта може да се прояви само когато има пълно себе-изоставяне. Един ум, който е търсещ, не е страстен ум, а да се открие любовта без търсене е единственият начин да я открием – да я открием неочаквано, без да знаем, а не като резултат от някакво усилие или преживяване. Една такава любов, вие ще откриете, не принадлежи на времето, една такава любов е както лична, така и безлична, тя е както една, така и много. Като едно цвете, което разпръсква благоухание и вие можете да го помиришете или да преминете покрай него. Това цвете е за всички и също така то е за този, който си дава труда да вдиша дълбоко и да се вгледа в него с възхищение. Дали някой е близо до него в градината или е много далече, това е безразлично за цветето, защото то е изпълнено с това благоухание и го споделя с всички. Любовта е нещо ново, свежо, живо. Тя няма „вчера“ и „утре“. Тя е отвъд бъркотията на мислите. Само един невинен ум знае какво е любовта и този невинен ум може да живее в този свят, който не е невинен. Да се открие това необикновено нещо, което човекът безкрайно е търсил чрез жертване, чрез обожание, чрез взаимоотношение, чрез секс, чрез всяка една форма на удоволствие и болка, е възможно само когато мисълта разбере себе си и естествено дойде до своя край. Тогава любовта няма противоположност, тогава любовта няма конфликт. Вие може би ще попитате: „Ако аз открия една такава любов, какво ще стане с моята жена, с моите деца, с моето семейство? Те трябва да имат сигурност.“ Когато задавате един такъв въпрос, вие никога не сте били извън полето на мисълта, отвъд полето на съзнанието. Когато поне веднъж сте били извън това поле, вие никога няма да задавате подобен въпрос, защото тогава ще знаете какво е любов, в която няма мисъл и следователно няма време. Вие може би четете това хипнотизирани и очаровани, но действително да отидете отвъд мисъл и време – което означава да отидете отвъд скръбта – това е да бъдете осъзнати, че има едно друго измерение, което се нарича любов. Но вие не знаете как да дойдете до този необикновен извор – и така какво да правите? Ако не знаете какво да правите, не правите нищо, нали? Абсолютно нищо. Тогава вътрешно сте напълно тихи. Разбирате ли какво означава това? Това означава, че вие не търсите, не искате, не преследвате – няма никакъв център изобщо. Тогава има любов. Откъде тогава да започнем? Трябва да започнем от свободата. Където има свобода, там има любов. Тази свобода и любов ще ни покажат кога да сътрудничим и кога да не сътрудничим. Това не е акт на избор, защото изборът е резултат от объркване. Любовта и свободата са „интелигентност“. Така че това, от което се интересуваме, не е разделението между организацията и свободата, а дали можем да живеем в този свят без изобщо никакво разделение, без какъвто и да е дуализъм. Разделението е това, което отрича свободата и любовта, а не организацията. Някои от вас забелязали ли са, че любовта е тишина? Може да бъде докато държите ръката на другия или гледате с обич дете или се наслаждавате на красива вечер. Любовта няма минало, нито бъдеще и същото важи за това извънредно състояние на мълчание. Може да сте много умни и способни, но щом няма сътворяване, има унищожаване, упадък и съзнанието залинява. Любовта не е продукт на системите, на навиците, на следването на някакъв метод. Любовта не може да бъде култивирана от мисълта. Може би любовта може да се прояви, когато има пълна тишина, една тишина, в която медитиращият отсъства напълно, а съзнанието може да бъде тихо, само когато разбере своето собствено движение като мисъл и чувство. Любовта не е в областта на мисълта и затова тя е невъзможна, докато имаме представи. Представите винаги са в полето на ограниченото съзнание. А ограниченото съзнание е винаги дуално. То винаги иска да обособява, разделя, категоризира. Моногамността не може да бъде любов. Тя казва, че можеш да обичаш само този мъж, или само тази жена и слага бариера между теб и другите същества и света. Обвързването днес е гледано като тъждествено с любовта. На нея й се приписват качества като „вярност“, „преданост“, „отговорност“, „грижа“ и „внимание“, но всички тези неща не са самата любов, това са представите на съзнанието. Любовта е актът на вътрешната тишина, а тя не може да бъде постигната с друг човек, тя е винаги индивидуална. Лъскавият ни свят е обременен от Холивуд и идеята за „единствената любов“, която винаги е външна, тя винаги е в лицето на някой друг, на нещо извън теб, без което никога няма да си цял, никога няма да си в покой, никога няма да си освободен от липсата и конфликта. От идеята, че не можеш да познаеш любовта, ако нямаш дете, което да погледнеш в очите за първи път и всичко да се промени завинаги. Спрете и се огледайте. Любовта във вашето дете ли е? Любовта във вашата жена ли е? Направи ли ви тази „любов“ по-съвършени същества? Не е ли напълно вредна тази идея, че можем да открием любовта в точно определен набор от неща/действия, но не можем да я открием в съзерцанието на охлювите или в песента на вятъра? Не е ли абсолютно безумно, че има определена рецепта, която да създаде условия за любов, вместо тя да бъде оставена да се прояви по индивидуален път? Ето защо казвам, че любовта, разбирана от средностатистическия човек представлява кука. И ако наблюдавате процеса на енергийно ниво ще видите именно тази териториалност, която стои под основата на всички друга чувства, които си мислим, че изпитваме – „аз принадлежа на теб, а ти на мен“. Едното поле буквално закача другото с кука към себе си и не иска да го пусне. И когато имаме две куки, закачащи другия се образува сърце: Омразата съвсем спокойно може да се асоциира със същия символ, защото тя представлява същия тип обвързване като любовта. Просто огледалната черно-бяла матрица ни кара да си мислим, че това е противоположна на любовта емоция. Това е произхода на сърцето – идеята за любовта/омразата, както са разбирани от началото на самия социум. Ето защо днес асоциираме този символ с този тип обвързване. Ето защо употребяваме именно това словосъчетание „обвързван съм с някого“. Защото това е обвързване. В живота завързвате нещо единствено насила. Да съберете това и това заедно без да принадлежат едно на друго по естествен път. Ако има естествени отношения това вече няма да бъде обвързване. Защото когато сте с някой вие сте пределно наясно, че има неща, които можете и които не можете да правите. Неща, които не бива да правите иначе ще нарушите границите на този изграден свят. Това не е свобода. Това е самонадзираване в затвор, който сте създали сами. А вече казахме, че където няма свобода, няма и любов. Това е описано много добре от една персийска поговорка: „Ако вържеш две птички една за друга, те ще имат 4 криле, но въпреки това няма да могат да летят“. Абсолютно. И ако още не сте осъзнали, че цялата концепция е сбъркана, ето какво ми получих на мейла на Издателството от един читател (kudos!). Нещо, което ще ви обрисува същата картина, но минавайки по друг път. Пред вас стои формата на сърцето на обикновен гущер. Сравнението с човешкото сърце можете да си го направите сами в съзнанието си, но все пак: Кое от двете прилича повече на това: Виждаме за пореден път как всичко, което знаем няма нищо общо с реалността. Формата на сърцето асоциирана с „любовта“ всъщност е много по-близка до анатомията на сърцето на студенокръвните същества, отколкото до нашата собствена. Накратко, живота отново ни дава метафора, че разбирането ни за любовта е „студенокръвно“ и това не е истинска любов, а териториална, любов, която искаме за себе си, която искаме да опитомим и държим под контрол в услуга на собствените ни потребности. Всеки взима своите решения и това определя живота ни.

http://www.parallelreality-bg.com/statii/ezoterika/448-2013-02-14-23-44-16.html