За материали за моите книги ми се налагаше да странствам по целия свят. Да посещавам САЩ, Великобритания, Русия, Франция... Най-често естествено се оказвах в Германия. Тук работих в много архиви – от централните държавни архиви, до архивите на малки градчета и отделни компании. Не е имало случай, в който да не открия поне нещичко, което да ме доближи до крайната цел на моето разследване. А понякога имах и доста интересни запознанства...
Беше в Берлин през 1997 г. В малка стаичка лежат дебели папки – архив на Германския клуб на полярните изследователи. Вече не знам от колко дни съм тук от изгрев до залез, изяснявайки интересни подробности около довоенните експедиции изследвали южния континент. Впрочем стареца-архивар е щастлив от всичко това, понеже на него му се налага да стои сам през повечето дни, а да има гости от екзотична страна, каквато за Германия се явява Аржентина, внася приятно разнообразие в сивото ежедневие.
Внезапно вратата се отваря и в стаята поглежда дребен, чернокос човек. Обръща се към архиваря и му напомня за своето обаждане отпреди два дни. Непознатият говори немски не много чисто и със забележим френски акцент. На вид е около шестдесетте.
Оказва се, че на него му трябват същите материали, които и на мен. Запознахме се. Французинът се казваше Жак Андре и поначало разкри много малко около своя интерес към материалите. Чак вечерта, на по чашка кафе, когато му разказах доста от това което знам, той ми каза:
— Знаеш ли защо се ровя във всичко това? Работата е там, че около тези дяволски бази загина брат ми.
— Кога?
— През 1973 г. Плавахме заедно с капитан Кусто, снимайки филм за подводния свят. Не знам защо, но капитана го влечеше Антарктида. Общо взето ние не просто се занимавахме с подводни снимки и изследване на местната флора и фауна, не. Останах с впечатлението, че Кусто търсеше нещо. Нещо определено, но незнаейки какво точно. Нали знаеш, случва се да търсиш някакъв предмет без да можеш да го опишеш точно, но разбираш че като го видиш ще го познаеш. Е нещо подобно се случваше и тогава.
— Намерихте ли това което търсехте?
— Изглежда че да. Беше в района на Земята на кралица Мод. Там загинаха много от нашите. По-късно капитана веднъж спомена, че сме търсили следите на нацистка база.
— На грешно място сте търсили. Немците са се установили на съвсем различно място.
— Ти пък откъде знаеш? Те да не би да ти докладват? Може пък и да не са били замесени нацистите. Доста е странно всичко това...
Помолих го да ми разкаже за всичко по-подробно. Той охотно се съгласи. Понеже разказа беше дълъг и объркващ, няма да го цитирам дословно. Ще започна отначало.
Капитан
Жак-Ив Кусто е роден на 11 юни 1910 г. От дете морето го привлича и вече пораснал избира кариерата на морски офицер. През 1933 г. се отправя в своето първо далечно плаване на борда на крайцера „Примож”. Корабът обаче му се струва прекалено бавен. При Кусто, както и при повечето млади хора се проявява влечението към високите скорости. Младият офицер се прехвърля във военноморската авиация. Но не му било писано дълго да кръстосва небето. Кусто попада в автомобилна катастрофа и получава тежки травми. Авиационната му кариера приключва и се налага да се върне отново на борда.
Малко преди началото на войната Кусто се запознава с Филип Тайе и Фредерик Дюма, които го приобщават към тайните на подводния свят. След първото гмуркане с акваланг младия офицер разбира, че това е неговата мечта! Но реализирането на мечтата ще трябва да се отложи. Започва войната. Кусто активно участва в борбата с нацистите, бие се във френската Съпротива. Чак след победата успява частично да се посвети на любимото си занимание.
През 1950 г. Кусто купува стар английски миноносец и го преправя в истинска плаваща изследователска лаборатория. Корабът е кръстен „Калипсо”. Именно на него капитана провежда своите знаменити експедиции. През 1953 г. излиза първата книга на Кусто, на следващата година – първия му филм за подводния свят. След това филмите и книгите следват един след друг, радвайки се на огромен успех. Кусто става световна знаменитост. Сериалът на Кусто предполагам е гледан от повечето жители на планетата.
През 1956 г. Кусто напуска военноморския флот. Впрочем по достатъчно достоверни данни той и след напускането си продължава да сътрудничи на военноморското разузнаване по определени въпроси. Един от тези въпроси очевидно е бил намирането на нацистката база в Антарктида.
Мен отначало ме озадачи географията на търсенето – района Земята на кралица Мод. Но после съобразих, че данните с които разполага Кусто са взети от американски източници!
След връщането си от своето плаване, адмирал Бърд волю-неволю е трябвало да даде интервю за американската преса. Такава е традицията там – всеки крупен деятел е беззащитен пред „четвъртата власт” и ако обърка нещо, журналистите жив ще го изядат. Та на въпроса как е минала експедицията и кои райони е посетила ескадрилата, адмирала отговорил с широка усмивка:
— Ние изследвахме бреговете на Антарктида, които преди почти никога не са били сериозно изследвани. По-конкретно визирам Земята на кралица Мод разположена в южния Атлантик. Направихме много интересни наблюдения и изучихме уникални природни явления. Мисля, че скоро ще подготвим нова експедиция.
Адмиралът увъртал, той изобщо не се готвел за нова експедиция. Впрочем лъжел журналистите и за друго. До упоменатите брегове той изобщо не се е приближавал. Земята на кралица Мод се намира на изток от Антарктическия полуостров, докато всички драматични събития от началото на 1947 г. се случват стотици километри по- на запад от него. Станцията „Хорст Весел”, както казах и преди, е била евакуирана и предадена на Аржентина веднага след войната. Само за информация, много „жълти” книжки и досега разполагат тайната нацистка база на територията на Земята на кралица Мод. Разказват например за цял подземен град Нов Берлин с население от 2 млн. души, за връзка между нацистите и извънземните, за машина на времето... Няма да се учудя ако разбера, че за всички тези глупости плащат самите нацисти, така че никой да не повярва в съществуването на Нова Швабия.
Как французите са разбрали за съществуването на нацистка база в Антарктида е неизвестно. Даже за едно добро разузнаване да получи достатъчно достоверна информация е невъзможно. Обаче французите все пак се решили да експеримент, с надеждата да установят контакт с тези легендарни антаркти.
Андре ми предаде интересен документ, по-точно копие – писмо на шефа на френското разузнаване адресирано лично до Кусто. В него пишеше:
Скъпи мосю Кусто! Нашето дългогодишно сътрудничество ми дава основание да се надявам, че Вие няма да се откажете да изпълните още една наша молба.
Нещата касаят доста деликатен въпрос: по непотвърдена информация, в Антарктида през периода на Втората световна война са се разполагали военни бази на няколко страни. Конкретно става въпрос за Земята на кралица Мод, въпреки че не бива да пропускате Антарктическия полуостров и бреговете на запад от него.
Бихме искали неофициално да изследвате бреговата ивица. Вашата експедиция естествено ще бъде щедро финансирана, като между другото ще продължим да си затваряме очите за някои финансови злоупотреби на Вашите сътрудници.
Ето значи каква била работата! Кусто не просто го молели, него са го шантажирали! През 90-те, когато стареца почти напълно се оттеглил, се разразили няколко скандала свързани с дейността на създадената от него организация. Прикривайки се зад името на Кусто, неговите подчинени извършвали финансови машинации и укривали данъци. Изглежда всичко е започнало доста преди да излезе на яве.
Французите не искали като американците да пращат голяма ескадрила в южните води и така да привличат излишно внимание. Кусто с неговите плавания, към които света е привикнал, би изпълнил подобна мисия много по-успешно и ефективно. Работата разбира се била доста опасна, но това не плашело френското разузнаване, нали не рискували своите кожи, а чужди.
И така, в средата на октомври 1973 г. „Калипсо” взел курс към бреговете на южния континент.
И отново пещери!
Изследването на крайбрежието на Земята на кралица Мод можело да отнеме много време. Тази територия обхващала стотици километри. Затова „Калипсо”, който и без това бил оборудван по последна дума на техниката бил допълнително натоварен с най-новите и сложни системи – от радиоелектронни прибори до най-мощните металотърсачи. Някои от тях били свалени от бойни кораби на френския флот.
От време-навреме членове на експедицията се гмуркали за да изследват местната (трябва да кажа доста бедна) флора и фауна. Но това не отнемало много време и „Калипсо” никъде не се задържал за дълго. Кусто упорито търсел това, което било нужно на френското разузнаване – изоставената (както смятал той) база от времето на ВСВ.
В края на декември 1973 г. експедицията най-накрая намерила любопитна аномалия – изпод скалистия бряг бликал широк поток топла вода. Това чудо на природата трябвало да бъде изследвано. Кусто предположил, че под скалите се намирали термални извори, които изхвърляли вода в океана. Тази версия се потвърждавала и от обстоятелството, че топлата вода била много по-пресноводна, отколкото солената океанска.
На следващия ден първата група водолази се гмурнала. Борейки се с течението те преплували около 200 м. под водата преди течението да отслабне. Учудващо, скалистия „таван” над главите им изведнъж рязко тръгнал нагоре. Водолазите изплували на повърхността и разбрали, че са се оказали в огромна пещера. Връхлетелите ги емоции, по думите на Андре били непредаваеми: французите се почувствали така, сякаш са попаднали в огромен природен храм. Навярно подобни емоции изпитали и екипажите на немските подводници, когато проникнали в аналогични пещери на стотина километра по- на запад.
Оставяйки на заден план търсенето на базата, Кусто се заел с обстойно изследване на пещерата. Тя била наистина огромна и прекрасна – висок сводест таван, висящи огромни сталактити... Стените на пещерата преливали под лъчите на мощните фенери, сякаш били покрити с множество диаманти. Огромното подземно езеро впрочем, не достигало до стените на пещерата, неговия бряг образувал плажове със златист пясък. Един от водолазите се пошегувал – „Махни планината отгоре и става курорт”.
В езерото нямало какво толкова да се изследва. В него нямало развити нито флора, нито фауна. На брега обаче все пак имало какво интересно да се види. Вие вече досещате ли се какво именно?
Да, именно обелиски, изписани с руническо писмо. „Когато ги видяхме за пръв път, а допреди това те стояха в сянката на скален издатък, ние изпаднахме в истински шок, – ми разказваше Андре. – Мнозина неволно започнаха да се оглеждат, хората имаха чувство, че някой ги наблюдава, сякаш всяка тяхна стъпка е следена от невидими очи. Тишината наоколо изведнъж ни се стори зловеща. Всички мълчаха, толкова силен бе общия шок. Действително, кой би допуснал, че на континент, смятан за безжизнен, ще се намерят следи на някаква древна цивилизация?”.
Между другото, много скоро някои сериозно се усъмнили, че тази цивилизация е древна. Въпреки, че надписите никой не могъл да разчете, няколко души от експедицията сметнали, че това си е съвсем съвременен тайнопис или код, разположен тук от някакви неизвестни мистици. Само че как тези мистици са проникнали в пещерата? Може би били свързани по някакъв начин с военната база, която търсил Кусто?
Успели да доставят металотърсач в пещерата. Още щом го включили, прибора отчел, че на дъното на езерото има голямо струпване на метал. Водолазите опитали да се гмурнат максимално дълбоко, но не стигнали достатъчно, течението около дъното било изключително силно. Мътната вода, която носела доста пясък, не позволявала да се види какво имало там долу. А на повърхността езерото било абсолютно спокойно и кристално чисто.
Аномалиите обаче не свършвали дотук. Изследователите забелязали появата на странни вълнички по повърхността на езерото, произхода на които си останал загадка. Но това било нищо в сравнение с това, което членовете на експедицията изпитали през един януарски ден на 1974 г. Езерото започнало... да свети отвътре! При това интензивността и цветовете се менели – ту светло синьо, ту ярко червено, ту затихващо зелено.
„С някакъв непонятен ужас наблюдавахме цялата тази илюминация, – разказваше ми Андре, – всички имахме чувство, че сме се докоснали до нещо, никому неизвестно и прекалено велико, в сравнение с което ние сме просто песъчинки”. Причината за това светене, даже и виделите много изследователи не могли да определят, нищо подобно не били срещали в природата. Поглеждайки във водата, някои от тях различили някакви странни сенки с необичайна форма. Ако в този миг от водата се покажел някой древен бог, французите сигурно изобщо не биха се учудили след всичко което видели.
След известно време „светлинното шоу” престанало. Поели си въздух след шока, Кусто и останалите продължили с изследването на пещерата. Във водата хората влизали без особено желание, всички имали усещането, че ходят по гърба на спящ дракон.
Навътре в пещерата изследователите се натъкнали на скулптура. По-точно в началото някой забелязал две червени точки и ги осветил с фенер. Каменната скулптура била направена така, че да внушава страх на всеки който я доближи. Хищно животно, приличащо на лъв или пантера, снишено към земята сякаш готово за скок. Над гърба му разтворени огромни ципести криле с остри нокти. Полуотворена уста от която стърчат дълги и тънки кучешки зъби. На муцуната е застинала ужасна гримаса, смес от ярост и безумие. И най-странното, вместо очи статуята имала два червени камъка, които светели в тъмното без всякаква видима причина.
Кусто наредил единия от обелиските и статуята да се качат на кораба за да ги достави във Франция. Обаче това нямало как да стане, постаментите върху които стояли въпросните неща се оказали много здрави. Инструментите които имали изследователите били безсилни срещу тях. Статуята и обелиските били подробно фотографирани от всички страни. Чак тогава забелязали, че зад гърба на статуята, в стената, има вход към тунел.
Е драги читателю, на теб това да ти напомня нещо? У Андре, при вида на статуята и коридора в скалната маса зад нея не са възникнали никакви асоциации. Но в мен, докато слушах разказа му, веднага изплува в съзнанието ми „проклетата шахта” във Валхала. Аз вече знаех какво ще последва.
Четирима доброволци от екипажа на „Калипсо” решили да влязат в тунела. Дали им дълго въже и ги пратили напред. Между водолазите и спелеолозите има много общо, така че за смелчаците никой не се безпокоял. Безпокойството ги обзело след час, когато въжето спряло да се размотава, а от дълбините на тунела далечното ехо донесло нечий вик. Андре разказваше:
— Аз бях сред тези които тръгнаха по следите на първата група. Тунела по който вървяхме ту се свиваше, ту се разширяваше. На места можеше двама души да вървят редом, а на места трябваше да вървим поединично и да се навеждаме. Сърцето ми биеше лудо в гърдите от страх, а и защото доста бързахме. Искахме час по-скоро да стигнем до нашите и да се убедим, че всичко е наред.
Бяхме изминали около 3 км. когато водещия Луи силно извика и спря. Ние също замръзнахме вцепенени. В тъмното лъчът на фенера освети мъртвешки бледото лице на Пол от първата група, който лежеше до стената. Господи, надявам се никога повече да не видя подобен образ излъчващ абсолютен ужас! Телата на останалите трима лежаха наоколо. Ние се страхувахме да си представим какво ги беше уплашило до такава степен. Така или иначе това не беше съществено. Трябваше да изнесем телата от това проклето място.
Опитахме да вдигнем тялото на Пол, но то започна да се разплува и разпада в ръцете ни, сякаш трупа е лежал тук много дълго време. В този момент от дълбините на тунела се чу някакво стържене. Ние се спогледахме и без никой да продума, тръгнахме обратно. Аз вървях предпоследен, без да се обръщам и си представях какво му е на Луи, вървейки последен. Постоянно чувах тежкото му дишане. Накрая, след цяла вечност, края на тунела се показа. Излязох с такова чувство, с каквото навярно Данте е напускал ада. После се огледах. Зад мен нямаше никой. Вървях последен. Тежкото дишане което чувах се оказа моето собствено. Луи беше изчезнал.
Загубили пет души наведнъж при смразяващи обстоятелства, експедицията на Кусто не рискувала да изпраща други хора в тунела. Капитанът им казал, че наличното оборудване е недостатъчно за да се справят с неизвестната заплаха.
След няколко дни водолазите напуснали пещерата. „Калипсо” поел нататък покрай бреговете в търсене на основната цел – тайнствената подводна база.
Самолетоносач на дъното
И така „Калипсо” минал покрай бреговете на Земята на кралица Мод и се добрал до Антарктическия полуостров, продължавайки своите изследвания. Както се досещате, те не намерили нищо интересно. Снимали кратък филм за антарктическата природа – толкова бедна, че на участниците в експедицията им се налагало максимално да импровизират, за да намерят поне нещо, което да покажат на зрителите. Макар на всички вече да било вече ясно, че няма да открият никаква база. С този извод обаче екипажа малко избързал...
Надявайки се да събере повече материал за филма, Кусто обиколил Антарктическия полуостров и се доближил до Земята на Елсуърт. По-точно, да се доближи не му се отдало веднага заради двуседмичния щорм, който не позволявал на кораба да приближи брега. Най-интересното е, че през това време екипажа на „Калипсо” на два пъти наблюдавал НЛО – тъмни летателни апарати с форма на пура. Всички побързали да ги обяснят със странните капризи на времето в района, но у екипажа се зародило лошо предчувствие. Веднага си спомнили за лошата слава на тези брегове.
На петия ден от плаването покрай негостоприемното крайбрежие, апаратурата на кораба отчела нещо странно. Данните показвали, че на това място под водата има огромно количество метал. Водолазите се приготвили за гмуркане. Сред тях бил и Андре.
— Потапяхме се все по-дълбоко, страхувайки се даже да си помислим какво ни чака долу. Събитията в дяволските пещери бяха все още свежи в главите ни. Но ние бяхме свикнали да бъдем професионалисти и да не се боим от нищо. Да не изпълним заповедта на капитана – ние просто не можехме.
Видяхме го едновременно и много ясно.
Огромен кораб, лежащ на дъното. Беше боядисан в ослепително бял цвят и приличаше на огромен леден къс, потънал въпреки законите на физиката. Кораба изглеждаше някак неземен – правоъгълна палуба, абсолютно равна, само от едната страна стърчеше малка надстройка. Нямаше да се учудим ако корабните светлини се запалеха и той поемеше нагоре, също като в нискокачествените филми за НЛО. Чак когато се приближихме достатъчно близко за да го огледаме разбрахме, че това беше самолетоносач.
Изумлението ми беше огромно. Знаех достатъчно добре военноморската история и не се съмнявах, че нито един самолетоносач, без значение кога е строен, нито е потъвал, нито е плавал в тези води. Може би това е един от корабите от ескадрилата на Бърд? Но нали „Филипинско море” се беше завърнал в САЩ цял и невредим? Пък и за какво им е на американците да боядисват кораба си в бяло? В нас се зародиха много въпроси, но все пак малко ни олекна, понеже не ни се налагаше да се съмняваме в земния произход на кораба.
Никакви надписи или обозначения, които да помогнат да се идентифицира кораба, при направения бегъл оглед не били открити. Водолазите се опитали да проникнат в кораба, но имало прекалено малко отверстия, а да влязат и четиримата в лабиринт от помещения би било безумие. По самолетоносача нямало видими повреди. Налагало се впечатлението, че кораба не е просто потънал, а бил умишлено потопен.
На повърхността водолазите разказали за сензационната находка. Кусто незабавно се свързал с френското разузнаване и предал информацията. Това съобщение обнадеждило военните и те бързо установили, че в тези ширини никога не е потъвал самолетоносач. За „Рихтхофен” (читателите навярно се досещат, че Кусто открил именно него) те естествено си нямали и понятие.
На следващия ден долу се спуснали десетина водолази. Капитан Кусто много искал да се присъедини към тях, но заради заболяване се наложило да остане на борда. Това било сметнато за лоша поличба. Не добавял оптимизъм и факта, че един от водолазите, който се спуснал по-рано докладвал, че докато изследвал самолетоносача, забелязал в далечината тъмен обект с форма на пура, приличащ на малка подводница. Но понеже „подводницата” била видяна само от него, отначало неговия разказ не бил взет насериозно. Но само отначало. Предавам думита на Андре:
— Аз не бях сред десетимата, които се спуснаха долу. Това бяха изключително опитни водолази и целия екип с нетърпение чакаше да изплуват, за да разкажат за разходката из самолетоносача.
Обаче времето минаваше, а те не се показваха. Не ни се искаше да мислим за най-лошото. И все пак с ужас трябваше да констатираме, че въздухът им отдавна трябва да е изчерпан.
Спуснахме се още осем водолаза. Този път се бяхме вързали здраво с осигурителни въжета. Приближавайки самолетоносача не забелязахме нищо подозрително. Нямаше и следа от колегите ни. Двама от нас (в това число и аз) останахме на палубата на самолетоносача, докато останалите шестима, здраво вързани с осигурителни въжета, поеха надолу през някакъв люк (мисля че това беше самолетоподемника).
След около двадесетина минути от подемника изплуваха два големи мехура. А след две минути, цепейки водата с невероятна сила и скорост оттам излетяха краищата на осигурителните въжета! Едно от тях разцепи водолазния ми костюм и поряза ръката ми почти до костта. Това, както и осъзнавайки факта, че с нищо вече не можем да помогнем на другарите си, ни накара да изплуваме и да се качим на кораба.
После ни казаха, че на палубата сме приличали повече на призраци избягали от ада, отколкото на хора. Общо взето това не е далеч от истината.
Капитан Кусто разбрал, че пак се е сблъскал с неизвестна сила, която ревниво пазела тайните си. Той прекратил експедицията и се отправил към Франция. След завръщането си, на военноморското разузнаване бил предаден подробен отчет за случилото се. Филмът за подводния свят на Антарктида никога не бил показан.
След няколко месеца френския ВМФ предприел експедиция до мястото където „Калипсо” открил самолетоносача. Но там не намерили никакъв потопен кораб. Скоро последвали страховити заплахи от Вашингтон и експедицията била прекратена. Така завършил поредния опит за проникване в тайната база на нацистите.
Все пак имало още една сила, крайно заинтересувана в разкриване на истината, която не се подчинявала на Вашингтон. Това били руснаците. На тях им предстояло да направят следващия ход в тази игра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.