петък, 21 април 2017 г.

Тайната.(Окултни съждения на един непосветен в окултизма)

Статията на Гео Милев "Тайната" е публикувана за първи път през 1923 година в издавания от Николай Райнов вестник "Анхира". Изразените в нея възгледи за еволюцията на човечеството са удивително съзвучни с философията на Константин Циолковски, Владимир Вернадских и други философи космисти.
 
Гео Милев
 
ТАЙНАТА
 
(Окултни съждения на един непосветен в окултизма)
Оня, който съзерцава историята на човечеството и дири да долови смисъл, цел и идеал в тая история, може да конкретизира ясно и положително пред погледа си линията на едно непрестанно развитие. Непрестанно и последователно развитие на външния, физическия човек, от което пък произлиза едно духовно развитие на човешката общност - на цялото човечество. Следователно: едно биологическо развитие - усъвършенствуване - на външния и на вътрешния човек.
Процеса на това усъвършенстване наричаме история на човечеството. Историята не е хроника на войни, битки и дати. Всеки вид човешка дейност - безразлично: зло или добро - е усилие по пътя към едно предопределено съвършенство.
*
Човешката история почва от изгонването из рая. Раят е тайната, която Адам остави зад гърба си и която - още в първия ден - застана внезапно пред него: Идеала.
Адам - първия човек на библията - е първичната клетка на биологията. Адам в Рая - създаден от Бога по образ и подобие Божие - бе безплътен дух, бе духа Божи, Дух Святи; неговото изгонване от "рая" - това бе овеществяването на духа.
Света не е създаден в седем дни преди Адам да бъде изгонен от рая. Изгонването от рая - това е създаването на Света: овеществяването на Адама - на Бога - на Духа.
Бог скри себе си във форми от вещество. Адам - образ и подобие на Бога - бе вещество. Твърдо, непрозрачно. Адам бе камък. Оттук започва историята на човечеството.
*
Линията на човешката история до днес е едно дълго, непрестанно развитие на камъка, на веществото - до това, що днес наричаме Човек.
Първия човек бе абсолютно вещество: вещество, което бе втвърден дух. В това вещество имаше един жизнен трепет, движение - нека кажем: инстинкт. Сили на действие и на противодействие във веществото. Плазмата в първичната клетка. Елемента Дух.
Елемента Дух в първия веществен човек е в борба с неговата вещественост, ломи веществото и търси изход. Непрестанно, до днес и в бъдеще.
Линията на човешката история е една борба на Духа с Веществото, ред победи на Духа над Веществото. Оня, който съзерцава историята на човечеството, вижда, че тя - от първия ден до днес - е едно бавно, но непрестанно одухотворяване на веществото.
Биологическото изследване ни сочи постепенното усъвършенстване на видовете: преди всичко - усъвършенстване на човека. физиката на днешния човек не е тази на първобитния човек - някогашния брат на звяра. Веществото на човешкото тяло е облагородено, изфинено. Вместо абсолютната вещественост на първия човек - един звяр без интелект - днес виждаме телесна вещественост тънка, чувствителна; редом с това - и присъствието у човека на по-духовни стремежи и намаляване на чисто животинските, веществени стремежи. Виждаме, че у човека днес е развит в широки размери първичния нищожен елемент дух. Тялото се итънчава, отслабва - засилва се, увеличава се духът. Дали би било хипотеза, ако кажем, че духът расте за сметка на тялото?
Mens sana in corpore sano не е мъдрост, а абсурд. Здравият дух е невъзможен в здраво тяло. Дух и тяло са в противоречие. Са в борба. Досегашната история на човечеството ни показва, че постоянно е побеждавал духът. Досегашната история на човечеството е одухотворяване на веществото. Усъвършенстването, изфинването на веществото е одухотворяване на веществото. Ако предположим, че у първия човек - каменния Адам - е имало 99 процента вещество и само един процент дух, днес веществото у човека е намалено: днес вещество и дух - средно взето - са еднакви. Можем да вярваме - не, заставени сме да вярваме, че в бъдеще духът ще се увеличава все повече и един ден ще бъде 99 процента, а вещество само един процент. Това значи: ще бъдем безплътни. Това е въпрос на далечно бъдеще - но това заключение е логична консеквенция на историко-биологичното наблюдение: постепенното одухотворяване на веществото у човека. Целта на човечеството е одухотворяването на човека. Линията на човешката история свършва в това одухотворяване на човека.
*
Дух и вещество са едно. Веществото е овеществен дух. Светът е овеществяване в различни степени на Светия Дух на Всемира.
Духът - Светия Дух - е първичното вещество: философския камък на средновековните алхимици. Това е ефирът на науката. Светът е сгъстяване в различни степени на това първично, безплътно, невеществено вещество.
*
Ergo и човека.
Духът е живот, трептение, движение на първичното (невеществено) вещество. Веществото е спиране на това движение.
Движението е сложна хармония. Ergo духът. Всемирната хармония, хармонията на сферите: тя е целта на нашето несъзнателно, непрестанно одухотворяване.
Хармонията е Светия Дух. Бог. Линията на човешката история тръгва от тайната на веществото и свършва - трябва да свърши! - в хармонията на духа, който е днес тайна за нас.
Ergo човека.
Художниците дирят хармонията и постигат части от Мировата хармония на Духа: в звуци, в слово, в багри, във форми. Идеала на изкуството е върховния идеал на човечеството. Изкуството води човечеството към постигане на абсолютния дух - на философския камък - на Бога.
Всяко художествено постижение е разгадаване на част от Мировата Тайна, на част от Мировата Хармония.
Изкуството е окултизъм. Окултизмът би трябвало да бъде изкуство.
 
В. "Анхира", брой 7, ноември 1922 г.

сряда, 5 април 2017 г.

Тъгите на България идват от зодията й

Тъгите на България идват от зодията й
Астроложка обяснява причините за робствата и мечтите на българите

Зодията на България - Козирог, предопределя ярко и мрачно бъдеще на тая страна, твърди астроложката Весела Якимова от школата на покойния шаман Дойчо Русев. Според нея вечният сблъсък между потенциалния стремеж към успех и мазохистичното развиване на песимистичното начало, характерен за зодиакалния знак, е причината за всички беди на България.


Под знака на Козирога са България, Ирландия и Индия. Общото между тия държави е това, че се домогват до всяка цел, която са си поставили, както и задръжките и липсата на самоувереност, неутрализиращи целта. Светлият стремеж към достигане на доброто и осъществяването на амбициите се комбинира с тъмния песимизъм и липсата на воля за промяна.

Тази двойственост, типична черта на Козирозите, е в корена на разбирането, защо страната ни никога през изминалите 1320 години не е била приятно място за живеене, каза Якимова. Благодарение на търпеливостта на представителите на зодията, българите са минали през всичките си робства: гръцкото, турското, после руското, комунистическото, както и робството на администрацията, под чийто гнет сме в периодите преди 9 септември 1944-а и след 10 ноември 1989-а, обясни астроложката.

 

Подобна била съдбата и на Индия, и на Ирландия.

 

Установяването на това, коя държава от коя зодия е, ставало чрез анализ на положението за звездите към датата, на която е основана тя, аналогично на деня на раждане на хората.

 

Лесно е да се търсят прилики между страни и хора от един знак, твърди Якимова. Това, което важи за хората, най-често важи и за техните държави-съзодийници. За всички Козирози е характерно вроденото чувство за хумор, което наистина строго контрастира със склонността им да мърморят и в повечето случаи да бъдат недоволни. Смеейки се, ние преодоляваме нещастията и кризите, а мърморейки, отказваме да разберем, че сме най-хубавата страна на Балканите, даже по-напред и от Гърция, каза астроложката.

 

Самият зодиакален символ на този знак търси за опора здравата грапава скала на върха. Това съчетание между неистовото желание за стабилност и търсене на изява по върховете на духа води държавата ни до често изпадане в крайности. Тук е и отговорът на въпроса, защо хем се имаме за най-интелигентната нация след еврейската, хем и никога не можем да си оправим положението, тълкува народопсихологията звездната гадателка. Българският народ наистина е предназначен да бъде на върха, на духовния връх на човечеството, само че това ще бъде постигнато, едва след като се освободим от негативизма и черногледството си. Българският хумор трябвало най-напред да се изчисти от мрачните си нюанси, за да може той да стане катализатор на навлизането на по-ведри мисли в Сатурновия характер на страната. А Сатурн, както знаем, е знакът на отчаяните, болни аутсайдери.

 

Всичко това обаче е поправимо, тъй като зодиите само предполагат някакво развитие, но личната воля за промяна е онова, което формира съдбата ни, твърди Весела Якимова.
И двете години - на Девети септември 1944 и Десети ноември 1989, носят знака на числото 9, символ на покълналото зърно, обясни неотдавна богословът Ваклуш Толев. След събирането на цифрите на тия дати - 1+9+4+4=9+9=18 и 1+9+8+9=9+9+9=27, дават числа, кратни на 9, чиито цифри, събрани, отново дават числото 9 (1+8=9 и 2+7=9). Повечето важни български дати са под знака на деветката, помислете върху това, призова прочутитят пловдивчанин.

петък, 17 март 2017 г.

Oт книгата за Слава Севрюкова "Бъдете в този свят, но не от този свят", където тя дава обяснение за "извънземните"

 Защо не успявате да разберете?! Защо... – Мръщи се прорицателката, а разцъфтялата усмивка на одухотвореното й лице опровергава недоволството. - Част,от извънземните наистина ползват машини – инак няма да прелетят при нас. Прави сте. Многократно са ни надминали еволюционно, но, въпреки това, изостават от всемирното космическо развитие. С машини и скафандри са, защото и те като нас, горкичките, просто не могат без тях. Разбирате ли?
Гробно мълчание.
- Има, обаче и други, слушайте внимателно – високо еволюирали. Не се нуждаят от летателни техники и скафандри. Но и те ни се представят в летящи чинии, за да си обясним как са пребродили космическите бездни и проникнали в затънтения край на нашата галактика. Трудно ви е да си представите придвижване по друг начин, нали?
Гледаме я покосени.
Слава загадъчно се усмихва:
-   За да възприемем най-напредналите от така наречените пришълци (за мен са част от съществата на Всемира), налага се да ни разиграват нещо като космически спектакъл. Ясно ли е?
-   Аааа, виж ти!... Но тогава не всички летателни машини и скафандри са истински?
-   Добър ден! - Усмихва се с облекчение. - Да, така е. Проектират в съзнанието ни летящи чинийки, облекла, различни хуманоидни фигури. Ние ги "виждаме", "чуваме" и се убеждаваме в "автентичността им". Инак с нашата примитивна, за тяхното ниво на развитие система на мислене, никога няма да проумеем, че са тук. А те от памтивека са край нас. Уви, познанията и интелектът ни са твърде ниски, за да разберем това.
-   Оказва се - разиграват ни етюди с космическа бута-фория и реквизит, за да ги приемем за реалност. Инак няма да схванем, че са тук. Какво целят? - Питаме зажаднели.
-   Могат да напътстват с внушения живота ни. А ние да си въобразяваме, че това са наши мисли - внимателно се вмесва доктор Сираков.
-   Браво, Митко! Отлично! - Поощрява го. - Важно е кой контактува с тебе, с мене, с нея. Какво е неговото равнище. И още - тук вече сте прави - с каква цел. Освен това те не се намесват пряко в нашия живот, за да не нарушат естествения ни еволюционен ход.
Замлъква, като че за да осмислим думите й. Все повече ни обзема чувство на безтегловност и безплътност.
След малко продължава:
- Човек трябва да се стреми към извисени мисли и дела. Не забравяйте - облагодетелствани сме със Сила. Несравнима, божествена! Силата на мисълта. Но не всички искрено, без вреда за другите и себе си, я ползват. Още по-малко пък за добро. Особено в политическия елит. Затова сред човешкия род предстои голямо отсяване...


http://www.otizvora.com/forum/index.php?topic=557.0

събота, 4 март 2017 г.

Историята на човечеството в картинки

Война и секс, секс и война, война и секс... или един порочен кръг, от който няма излизане. Така вижда историята на човешката цивилизация Мило Манара (Milo Manara).

Италианският артист ни предлага една визуална разходка през различните културно-исторически епохи, в която движещите сили са две: сексът, които винаги ни кара да усещаме, че сме живи и войната, която по категоричен начин разпределя другите важни „блага“ на Земята власт и пари.

Да се разходим заедно през различните епохи!

Снимки: Milo Manara










сряда, 22 февруари 2017 г.

Робството от 9 до 5 или как да не пропилеете живота си

Чарлз Буковски до издателя му:

“12 август, 1986

Робството от 9 до 5 или как да не пропилеете живота си.

Здравей, Джон,

Благодаря за хубавото писмо. Не вреди, струва ми се, понякога да си спомни човек откъде е дошъл. Ти знаеш местата, откъдето дойдох аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми за това, не могат да уцелят съвсем истината.

Наричат го “от 9 до 5″. Никога не е от 9 до 5 – на тези места никога няма обедна почивка; всъщност, на много от тях изобщо не обядваш, за да си запазиш работата.
След това идва извънредният труд, а книгите никак не го разбират този извънреден труд, и ако се оплачеш, винаги ще се намери някой нещастник да заеме твоето място.

Знаеш, че все казвам “Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси”.

И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша.

Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.

Като младеж не можех да повярвам, че има хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога да го повярвам. За какво го правят? За секс? За телевизия? За автомобил на изплащане? Или за деца? Деца, които просто ще правят същото, което са правили и те?

Едно време, когато бях още доста млад и скачах от работа на работа, бях достатъчно глупав, за да казвам от време на време на останалите работници: “Ей, шефът може да влезе всеки момент и да ни изволни всичките ей така, не разбирате ли?”
Те само ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не искаха да влиза в умовете им.

Сега в индустрията се правят огромни съкращения (стоманените фабрики са мъртви, в други фактори на работното място има технически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата им са зашеметени:

“Вложих 35 години…”
“Не е правилно така…”
“Не знам какво да правя…”

Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха? Реших, че пейката в парка е точно толкова добра, или че е също толкова хубаво да стана постоянно присъствие в кръчмите. Защо да не стигна там пръв, преди те да ме пратят там? Защо да чакам?

Пишех просто с отвращението от всичко това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме сега, така наречения професионален писател, след като подарих първите си 50 години, открих, че има и други отврати отвъд системата.
Помня веднъж, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни тела, един от колегите ми изведнъж рече: “Никога няма да бъда свободен!”.
Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един сладък кикот, наслаждавайки се на факта, че тоя приятел е в капан доживот.

Та, късметът, който най-накрая извадих да се махна от тези места, без значение колко време ми отне, наистина ми даде някаква радост, радостната радост на чудото. Сега пиша от един стар ум и едно старо тяло, много след времето, когато повечето хора дори биха помислили да продължат нещо такова, но тъй като почнах толкова късно, дължа на себе си да продължа.
И когато думите започнат да избледняват и някой трябва да ми помага да се качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, все пак смятам, че нещо в мен ще си спомня (без значение колко съм сдал багажа) как съм минал през кръв и лайна, за да стигна до един поне щедър начин да умра.

Да не си пропилееш напълно живота ми се струва ценно постижение, па макар и само за мен.

Твоето момче,
Ханк

По материали от Brain Pickings / превод: Мениджър Нюз

понеделник, 6 февруари 2017 г.

Тайната експедиция на Кусто - 2

Руската следа
 
Все пак постъпих правилно, като оставих телефонния си номер на Андре с молба да ми звънне, ако открие нещо интересно, без значение по кое време. Той и без това се обади именно през нощта. Изглежда не беше отчел часовата разлика между Франция и Аржентина. Аз обаче не му се сърдя.
Ханс! чух възбудения му глас в слушалката. Слушайте! Успях да открия доста интересни факти! Оказва се, че нацистките бази в Антарктида са ги търсели и руснаците!
Как разбрахте това?
Всичко е много просто. Един познат работи с руски търговци. Доставя им от Франция автомобили втора ръка. Та един от тях се оказал бивш морски офицер, който се пенсионирал след падането на комунизма. Неотдавна се заговорили и се оказало, че този офицер е участвал в експедиция до Земята Елсуърт!
Новината се оказа толкова интригуваща, че аз без да се бавя излетях за Париж. За щастие, руснака все още беше там. Срещнахме се в едно кафене, в района на Бульонския лес. Бившия морски офицер се оказа възрастен и усмихнат човек, с множество побелели коси сред иначе абсолютно черната му коса. Неговата военна стойка се набиваше на очи, а ръкостискането му беше силно и уверено.
Мисля, че сега вече това може да се разкаже, ми отговори той на моя кратък разпит. В края на краищата на нас и без това не ни се отдаде да разкрием тази загадка докрай. По-точно ние бяхме на път да я разкрием, но не ни стигна времето и то за малко. За съвсем малко...
 
 
И отново бял самолетоносач
 
Навярно екипажа на Кусто доста би се учудил, ако разбереше, че намерения от тях кораб е бил добре известен на руското разузнаване. Вярно, само по снимки и то не особено качествени.
Ще припомня няколко общоизвестни факта. През 1957 г. руснаците изстрелват първия изкуствен спътник. През 1961 г. – първия космонавт. Естествено военните веднага поставили въпроса за използването на космоса за разузнаване. На тях много им досаждал факта, че американците ги шпионирали от своите бази с помощта на разузнавателни самолети. Наблюдението от космоса трябвало да бъде техния асиметричен отговор.
През 60-те години били разработени и изстреляни в космоса първите шпионски спътници. До началото на 70-те количеството им нараснало значително и започнало тяхното използване за научноизследователски цели. Например за уточняване на географски карти. През 1971 г. един от руските спътници фотографирал крайбрежните райони на Антарктида. На снимките видели странен по форма айсберг – почти идеален правоъгълник. Впрочем те не се чудили дълго – та в природата има всякакви чудеса!
Руснаците реагирали едва през 1972 г., когато на следващата серия от снимки, видели в същия район, същия „айсберг”, който оставял зад себе си отчетлива килватерна следа. До него се забелязвал неголям обект, напомнящ на излетял от самолетоносач самолет. „Айсбергът” бил класифициран като „неизвестен самолетоносач на ВМФ на САЩ”, специално пригоден за работа в полярни води. Но какво е правил в този район? Можели само да гадаят.
Да гадаят дълго обаче – руснаците не са свикнали. В края на 1972 г. военните пребазирали в Антарктида два тежки разузнавателни самолета. Задачата им била да следят за мистериозния кораб. Скоро им се отдало да направят що-годе качествени снимки. Анализаторите се чудели – самолетоносача не приличал на нито един от съществуващите типове кораби. Освен това, на палубата му се виждали странен тип обекти, неприличащи на стандартни самолети. Така се родила версията, че самолетоносача е предназначен за изпитване на секретно оръжие.
Пилотите получили заповед да направят още по-подробни снимки на кораба. Но мистериозния самолетоносач просто изчезнал. Разузнаването било озадачено – огромния кораб не може просто да се изпари! Да се махне от Антарктида за една нощ също било невъзможно. Следователно трябва да е бил прекрасно замаскиран. Но колкото и да кръстосвали самолетите небето над Земята Елсуърт, колкото и да се взирали в снимките анализаторите, така и не успели да открият кораба.
Затова пък открили нещо друго. На снимките често се виждали подводници. Те се придържали до самото крайбрежие, имали даже снимка, на която половината подводницата се подавала изпод скала. В края на краищата „горе” бил пратен доклад, описващ накратко получените резултати и изводи.
 
В района на Земята Елсуърт се забелязва повишена активност на ВМФ на САЩ. Отбелязано е присъствието на самолетоносач с летателни апарати от неизвестен тип, следите на който бяха загубени. От наличните сведения не е възможно самолетоносача да бъде идентифициран, но смятаме че става въпрос за секретен проект. Освен това, в същия район е отбелязана активност и на подводници, възможно е да са оборудвани с ядрени ракети на борда. Причините за тази активност в района на Антарктида от страна на ВМФ на САЩ засега не е установена. Възможно е да става въпрос за изпитания на ново оръжие или за създаване на секретна база. Въпреки че към днешна дата няма основания за заявяване на официален протест, трябва да продължим с усиленото наблюдение на въпросния район. 
 
Да си призная, съжалявам че руснаците не са предявили официален протест, позовавайки се на договора за статута на Антарктида, който забранява разполагането на военни бази там. Вероятно тогава доста по-рано биха разбрали истината за това, че мистериозния самолетоносач няма никакво отношение към САЩ. Е, или почти никакво.
Междувременно от спътниците постъпила нова информация. Изследвайки вътрешните райони на Антарктида, те открили няколко „оазиса”, почти напълно без сняг. За тяхното съществуване по-рано нищо не се знаело. При детайлно изучаване на снимките, се оказало, че оазисите вече са населени с хора. Това вече руснаците не могли да преглътнат. През 1977 г. била организирана крупна експедиция до един от оазисите. Изглежда ставало въпрос за „Райската градина”.
 
 
Руснаци в рая
 
През втората половина на 20-ти век руснаците си оставали лидери в изследването на южния континент. Съветския съюз бил единствената страна, основала цели четири научноизследователски станции на Антарктическите брегове. Това са „Белингсхаузен” на антарктическия полуостров, „Новолазаревская” и „Молодежная” на Земята на кралица Мод и „Мирный” на Земята Уилкс. Именно от „Белингсхаузен” тръгнала експедицията, на която било наредено да открие американската (както тогава смятали) база в оазиса. На среща с неизвестното се отправили около 100 души, поддържани по въздуха от 4 самолета.
Пътя към оазиса се оказал доста труден. Налагало се да преодоляват труднопроходими планински хребети, да вървят из дълбок сняг, през бури и виелици. Впрочем, това не тежало толкова на изследователите. Притеснявало ги друго – имали впечатление, че някой постоянно ги наблюдавал и се опивал да им пречи да се придвижват. На няколко пъти, хора с отлично зрение, забелязвали в слънчево време непонятни отблясъци от далечните планински склонове, напомнящи на отразени слънчеви лъчи от оптически прибори. На два пъти се разминали на косъм с големи лавини, които едва не погребали експедицията, при това и в двата случая причините за тези лавини били неясни. Само по щастлива случайност никой не пострадал. Малко след това един от самолетите забелязал следи от вериги, които очевидно не били свързани с машините на експедицията. За съжаление не успели да ги проследят, заради виелицата извила се на следващия ден, която покрила следите.
Колкото повече приближавали оазиса, толкова повече времето се оправяло. Денят в който руснаците преминали снежната граница се оказал ясен и слънчев. Има запазен отчет за изследванията, с които успях да се сдобия чрез заобиколни методи. В него на сух и официален език пишеше следното:
 
Площта на открития от нас оазис е около 4-5 кв. километра. В средата се намира голямо езеро, температурата на водата му в горните слоеве е +20... +25 градуса по Целзий. Очевидно езерото се захранва от термални източници, които затоплят и околната повърхност. Температурата на почвата се мени от +20 градуса на брега до 0 около снежната граница.
      В оазиса е открита растителност и следи от човешка дейност. Около езерото има няколко постройки, очевидно със стопанско предназначение. Това са дълги бетонни хангари, абсолютно празни отвътре. Покривите им са боядисани в цветовете на заобикалящата ги местност. На цялата територия на оазиса, има още няколко постройки с неясно предназначение. Земята около езерото явно е обработвана – има следи от посеви. По време на изследването не беше открит нито един човек. Не успяхме да установим нито държавната принадлежност на хората населявали базата, нито дори колко отдавна са я напуснали. Срока може да е от 10 дни до 10 години. 
 
На втория ден от изследванията, руснаците открили тунел водещ надолу в земята. Изследователите едва направили няколко крачки, последвал мощен взрив и тунела се срутил. Трима души загинали. Опита да се разчисти входа показал, че тунела е разрушен по доста голямо протежение и да се мине по-нататък било просто невъзможно, не и без помощта на специална техника.
Експедицията работила около две седмици, след което се разразили жарки спорове. Едни смятали, че е нужно да основат в оазиса малък базов лагер, който да продължи изследванията. Други искали всички да се върнат на действащите полярни станции, за да организират нова, по-голяма и по-добре оборудвана експедиция. В крайна сметка със заповед от Москва в оазиса била организирана нова експедиция под името „Горещ ключ”. Снабдяването ставало по въздух – контейнерите били спускани с парашути.
Впрочем „Горещ ключ” просъществувал само няколко седмици. Силна буря направила за пет дни полетите невъзможни. На шестия ден излетелия самолет спуснал контейнери с продоволствия и радиооборудване (станцията така и не осъществила връзка и предположили, че предавателя им е повреден). Когато същият пилот прелитал със следващия товар, забелязал, че спуснатите преди контейнери си стоели недокоснати. В оазиса незабавно изпратили спасителна група, която не открила никой от персонала на новата станция. Хората просто изчезнали безследно. Какво се е случило с тях си останало загадка.
След няколко месеца била организирана нова експедиция към оазиса. Но на мястото на оазиса самолетите открили само снежна пустиня. Там вече нямало нито топло езеро, нито постройки, нито паша. Даже точното място където всичко това се е намирало не могло да бъде установено.
Все пак експедицията не останала без работа. Тъй като по това време руското разузнаване успяло да получи сведения за експедицията на Кусто, всички сили били хвърлени в търсене на карстовата пещера, от която преди с ужас избягали французите... и под вода, и под земя.
През 1979 г. към антарктическите брегове се отправили три подводници и два изследователски кораба. Могли да съберат и по-внушителна ескадрила, но не желаели да привличат излишно внимание. Подробното крайбрежно изследване на Земята на кралица Мод донесло, най-после желания резултат – бликащото изпод скалите топло течение – основния признак на карстовите пещери – било открито. Както и в случая с нацистите – за работа се захванали подводниците.
Огромната атомна подводница естествено не можела да се побере в пещерата. Това обаче с лекота направила стандартна дизелово-електрическа подводница. Пред изпълнените с възхищение руснаци се разкрила същата картина, каквато навремето и пред водолазите от „Калипсо” – гигантски подводен храм, поразяващ с красотата си. Стените му блестели в светлината на прожекторите. Впрочем, моряците не смятали да се любуват дълго на тази красота. Разполагайки с пълния отчет на френската експедиция, намеренията им били да дадат отговор на два основни въпроса: първо, накъде води мистериозния тунел, в който са загинали хората и второ: какво се крие на дъното на подземното езеро.
Тайнствения крилат звяр го открили сравнително бързо. Странното било, че този път очите му светели в зелен цвят вместо в червен! Докато археолозите подробно изучавали руните на обелиските, военните спелеолози поели навътре в загадъчния тунел. Ето разказа на един от тях, който успях да открия години по-късно:
 
Поехме навътре в тунела, който започваше веднага зад статуята. Отначало коридора беше хоризонтален, после постепенно започваше да се спуска надолу. Всички бяхме поразени от равните и гладки стени, сякаш някой дълго и внимателно ги е обработвал. Впрочем, това може да се дължи и на потоците вода, които са могли да текат по тези шахти хилядолетия. Движехме са бавно и внимателно – трима души отпред и още петима малко по-назад. Последните теглеха телефонен кабел, имахме постоянна връзка с основната група. На километър и половина от входа, се натъкнахме на човешки скелет в останки от водолазен костюм. Още при докосването клетника се разпадна на прах. След още няколкостотин метра – още три скелета, единия от които изглежда беше целия потрошен. От видяното заключихме, че това са останките на нещастните французи. По-нататък изглежда не бяха успели да минат. Имахме усещането, че се движим в пастта на огромен дракон. Но в паст или не, ние продължихме напред.
След около половин километър пътя ни беше преграден от каменен блок. Опитахме да го преместим, но не успяхме. Оставаше ни само едно решение – да го взривим. Не бяхме много сигурни, че това няма да срути целия тунел, но риска си струваше. Заложихме две шашки динамит и се дръпнахме назад. Взрив! Доста силно ни разтресе, но от тавана не падна нито камъче. Доближавайки се до блока видяхме, че той си стои непокътнат. Нямаше даже пукнатини. След внимателен оглед на повърхността му, извода беше, че това не е камък, а някакъв много по-здрав материал. Да оставаме повече нямаше смисъл и решихме да се върнем обратно. Когато излизахме от тунела, открихме, че очите на каменната котка сега светят в червено. Един от нас после твърдеше, че вървейки последен е чул в далечината зад себе си, някакви странни звуци. Но повторно в тази шахта не посмяхме да влезем. 
 
Моряците на подводницата също не си губели времето. На тях им предстояло, да изследват дъното на езерото и да се опитат да намерят онзи метален предмет, за който говорели французите.
Обаче потапянето се оказало кратко. На дълбочина 50 м. подводницата сякаш била хваната от невидима ръка. На няколко пъти тя била подмятана в различни посоки (както разказвал по-късно един от матросите, в този момент той разбрал какво чувства коктейла когато го разбъркват в чашата), докато накрая не се ударила в каменната стена. Само чистия късмет помогнал на капитана да изплува на повърхността, но за следващо потапяне – подводницата била вече непригодна – по целия корпус зеели пробойни. Мнозина от екипажа получили сериозни травми. Наложило се да изоставят подводницата в пещерата, като предварително свалили цялото секретно оборудване. Да продължат изследванията с наличната техника сметнали за нецелесъобразно. Било решено след време да изпратят нова експедиция. Но и това не било реализирано.
Причината била проста – полярниците случайно открили един от изоставените градове.
В началото на 80-те години полярниците от базата „Белингсхаузен” решили подробно да изследват планинския масив на антарктическия полуостров. Скалите, смятани за непроходими по-рано, се оказали съвсем преодолими. В средата на втората седмица те достигнали до малка планинска долина, където снега и леда били застинали в доста причудливи форми. Сякаш изследователите имали пред себе си истински леден град, с улици и къщи, с площади и храмове... След като се полюбували на природните форми, полярниците решили да пренощуват тук. Запалили огън и из под тънкия слой сняг се показали каменни плочи. И то не какви да е плочи, а със странни рунически надписи!
Всички скочили на крака и се заоглеждали наоколо. След това започнали безразборно да разчистват снега и леда от това, което отначало им се сторило странно, но природно образувание. И навсякъде под бялата покривка, която била от 20 см. до половин метър, се натъквали на обработен камък.
През 1983 г. там била изпратена достатъчно голяма експедиция. Във „Флугхафен” (руснаците естествено не знаели това немско обозначение, но читателя, мисля, вече се е досетил, че става дума именно за това място) те установили достатъчно голям лагер и разчистили място за вертолетна площадка. Постепенно разчиствайки снега и леда от древния град, те не преставали да се учудват. Все пак пред археолозите (а в Антарктида от СССР спешно били изпратени именно археолози) се разкривала една невероятна картина на неизвестна нова цивилизация! Замръзналата земя била разкопавана с невероятен ентусиазъм, с надеждата да се открият поне някакви дребни предмети. Всички надписи били подробно копирани и анализирани, но да се разгадае древния език засега не било възможно.
След известно време успели да открият и затрупан с камъни вход към пещера. Разчистването на входа отнело няколко месеца, но труда си струвал – по стените на тунела били открити нови орнаменти и надписи. Едновременно в скалите около входа на тунела били намерени няколко десетки каменни плочи с кратки, еднотипни рунически надписи. Учените веднага разбрали – пред тях се намирало гробище, където били погребани обитателите на града! Впрочем, разкопавайки няколко гроба, те останали разочаровани – погребалните камери били абсолютно празни. Само в една от тях намерили част от фаланга на палец. Тя била щателно измерена и стигнали до извода, че палеца без съмнение е човешки, но от неизвестен расов тип – фалангата била по-дълга и не съответствала на нито една от известните раси на планетата.
Междувременно тунела разкривал пред учените все нови и нови тайни. В стените му били открити пластини, които излъчвали бледа светлина в тъмното. Не отразявали светлината, а били неин източник. Да свалят пластините от стената и да видят защо и как светят така и не успели.
На около половин километър от входа, тунела се разделял на две. Разделяла се и пътя вървящ по пода му. И двата нови коридора обаче, не след дълго, стигали до каменна преграда подобна на тази в карстовите пещери. Тя била направена от неизвестна сплав, изключително здрава и неподдаваща на усилията на археолозите. Оставало само едно решение – да се прокопае в скалата обходен тунел. Именно това се канели да направят руснаците, когато в родината им започнала перестройката и съпровождащите я сериозни икономически трудности. Финансирането било орязано, а впоследствие – прекратено. Лагерът в планинската долина се наложило да бъде закрит. Повече руснаците тук не се завърнали, но нежелаейки да се разделят с плодовете на своя труд, запазили всичко в тайна.
Все пак историята не свършва дотук. В началото на 90-те години на криптоаналитиците от един научноизследователски институт се отдало да разшифроват руническото писмо, макар и частично. Резултатите и до сега се пазят в тайна, известно е само, че изоставения град се е казвал Окмарон и е бил построен преди около 6 хиляди години.
И така съществуват ли антарктите? И функционира ли в съседство с тях тайна нацистка база?
На тези въпроси малко по-късно ще се опитаме да намерим отговор...
 
 
Из книгата на Ханс-Улрих фон Кранц „Свастика в ледовете. Тайна база на нацистите в Антарктида”
 
Превод: В. П.Редакция: Издателство Паралелна Реалност”
 

петък, 3 февруари 2017 г.

Тайната експедиция на Кусто - 1

Следващият материал е част от книгата на Ханс-Улрих Кранц „Свастика в ледовете. Тайна база на нацистите в Антарктида” и ни бе предложен и преведен от наш читател (благодарим специално на В. П.!). Намерихме информацията за много свързана с нашите собствени изследвания покрай Документите Тера” и я смятаме за вярна и доста рядка. Наистина настоящата история навярно съществува като сведение само във въпросната книга и дава нова перспектива на нацисткият окултизъм и случващото се на Антарктида. Това е ярък пример как вашите предложения намират място в нашия сайт, затова ви окуражаваме да не спирате да се свързвате с нас и да ни сигнализирате за нови и редки неща. Приятно четене! :)

     За материали за моите книги ми се налагаше да странствам по целия свят. Да посещавам САЩ, Великобритания, Русия, Франция... Най-често естествено се оказвах в Германия. Тук работих в много архиви – от централните държавни архиви, до архивите на малки градчета и отделни компании. Не е имало случай, в който да не открия поне нещичко, което да ме доближи до крайната цел на моето разследване. А понякога имах и доста интересни запознанства...
Беше в Берлин през 1997 г. В малка стаичка лежат дебели папки – архив на Германския клуб на полярните изследователи. Вече не знам от колко дни съм тук от изгрев до залез, изяснявайки интересни подробности около довоенните експедиции изследвали южния континент. Впрочем стареца-архивар е щастлив от всичко това, понеже на него му се налага да стои сам през повечето дни, а да има гости от екзотична страна, каквато за Германия се явява Аржентина, внася приятно разнообразие в сивото ежедневие.
Внезапно вратата се отваря и в стаята поглежда дребен, чернокос човек. Обръща се към архиваря и му напомня за своето обаждане отпреди два дни. Непознатият говори немски не много чисто и със забележим френски акцент. На вид е около шестдесетте.
Оказва се, че на него му трябват същите материали, които и на мен. Запознахме се. Французинът се казваше Жак Андре и поначало разкри много малко около своя интерес към материалите. Чак вечерта, на по чашка кафе, когато му разказах доста от това което знам, той ми каза:
     
Знаеш ли защо се ровя във всичко това? Работата е там, че около тези дяволски бази загина брат ми.
Кога?
През 1973 г. Плавахме заедно с капитан Кусто, снимайки филм за подводния свят. Не знам защо, но капитана го влечеше Антарктида. Общо взето ние не просто се занимавахме с подводни снимки и изследване на местната флора и фауна, не. Останах с впечатлението, че Кусто търсеше нещо. Нещо определено, но незнаейки какво точно. Нали знаеш, случва се да търсиш някакъв предмет без да можеш да го опишеш точно, но разбираш че като го видиш ще го познаеш. Е нещо подобно се случваше и тогава.
Намерихте ли това което търсехте?
Изглежда че да. Беше в района на Земята на кралица Мод. Там загинаха много от нашите. По-късно капитана веднъж спомена, че сме търсили следите на нацистка база.
На грешно място сте търсили. Немците са се установили на съвсем различно място.
Ти пък откъде знаеш? Те да не би да ти докладват? Може пък и да не са били замесени нацистите. Доста е странно всичко това...
 
Помолих го да ми разкаже за всичко по-подробно. Той охотно се съгласи. Понеже разказа беше дълъг и объркващ, няма да го цитирам дословно. Ще започна отначало.
 
 
Капитан
 
 
Жак-Ив Кусто е роден на 11 юни 1910 г. От дете морето го привлича и вече пораснал избира кариерата на морски офицер. През 1933 г. се отправя в своето първо далечно плаване на борда на крайцера „Примож”. Корабът обаче му се струва прекалено бавен. При Кусто, както и при повечето млади хора се проявява влечението към високите скорости. Младият офицер се прехвърля във военноморската авиация. Но не му било писано дълго да кръстосва небето. Кусто попада в автомобилна катастрофа и получава тежки травми. Авиационната му кариера приключва и се налага да се върне отново на борда.
Малко преди началото на войната Кусто се запознава с Филип Тайе и Фредерик Дюма, които го приобщават към тайните на подводния свят. След първото гмуркане с акваланг младия офицер разбира, че това е неговата мечта! Но реализирането на мечтата ще трябва да се отложи. Започва войната. Кусто активно участва в борбата с нацистите, бие се във френската Съпротива. Чак след победата успява частично да се посвети на любимото си занимание.
През 1950 г. Кусто купува стар английски миноносец и го преправя в истинска плаваща изследователска лаборатория. Корабът е кръстен „Калипсо”. Именно на него капитана провежда своите знаменити експедиции. През 1953 г. излиза първата книга на Кусто, на следващата година – първия му филм за подводния свят. След това филмите и книгите следват един след друг, радвайки се на огромен успех. Кусто става световна знаменитост. Сериалът на Кусто предполагам е гледан от повечето жители на планетата.


k1
През 1956 г. Кусто напуска военноморския флот. Впрочем по достатъчно достоверни данни той и след напускането си продължава да сътрудничи на военноморското разузнаване по определени въпроси. Един от тези въпроси очевидно е бил намирането на нацистката база в Антарктида.
 
Мен отначало ме озадачи географията на търсенето – района Земята на кралица Мод. Но после съобразих, че данните с които разполага Кусто са взети от американски източници!
След връщането си от своето плаване, адмирал Бърд волю-неволю е трябвало да даде интервю за американската преса. Такава е традицията там – всеки крупен деятел е беззащитен пред „четвъртата власт” и ако обърка нещо, журналистите жив ще го изядат. Та на въпроса как е минала експедицията и кои райони е посетила ескадрилата, адмирала отговорил с широка усмивка:
 
Ние изследвахме бреговете на Антарктида, които преди почти никога не са били сериозно изследвани. По-конкретно визирам Земята на кралица Мод разположена в южния Атлантик. Направихме много интересни наблюдения и изучихме уникални природни явления. Мисля, че скоро ще подготвим нова експедиция.
 
Адмиралът увъртал, той изобщо не се готвел за нова експедиция. Впрочем лъжел журналистите и за друго. До упоменатите брегове той изобщо не се е приближавал. Земята на кралица Мод се намира на изток от Антарктическия полуостров, докато всички драматични събития от началото на 1947 г. се случват стотици километри по- на запад от него. Станцията „Хорст Весел”, както казах и преди, е била евакуирана и предадена на Аржентина веднага след войната. Само за информация, много „жълти” книжки и досега разполагат тайната нацистка база на територията на Земята на кралица Мод. Разказват например за цял подземен град Нов Берлин с население от 2 млн. души, за връзка между нацистите и извънземните, за машина на времето... Няма да се учудя ако разбера, че за всички тези глупости плащат самите нацисти, така че никой да не повярва в съществуването на Нова Швабия.
Как французите са разбрали за съществуването на нацистка база в Антарктида е неизвестно. Даже за едно добро разузнаване да получи достатъчно достоверна информация е невъзможно. Обаче французите все пак се решили да експеримент, с надеждата да установят контакт с тези легендарни антаркти.
Андре ми предаде интересен документ, по-точно копие – писмо на шефа на френското разузнаване адресирано лично до Кусто. В него пишеше:
 
Скъпи мосю Кусто! Нашето дългогодишно сътрудничество ми дава основание да се надявам, че Вие няма да се откажете да изпълните още една наша молба.
Нещата касаят доста деликатен въпрос: по непотвърдена информация, в Антарктида през периода на Втората световна война са се разполагали военни бази на няколко страни. Конкретно става въпрос за Земята на кралица Мод, въпреки че не бива да пропускате Антарктическия полуостров и бреговете на запад от него.
Бихме искали неофициално да изследвате бреговата ивица. Вашата експедиция естествено ще бъде щедро финансирана, като между другото ще продължим да си затваряме очите за някои финансови злоупотреби на Вашите сътрудници.
 
Ето значи каква била работата! Кусто не просто го молели, него са го шантажирали! През 90-те, когато стареца почти напълно се оттеглил, се разразили няколко скандала свързани с дейността на създадената от него организация. Прикривайки се зад името на Кусто, неговите подчинени извършвали финансови машинации и укривали данъци. Изглежда всичко е започнало доста преди да излезе на яве.
Французите не искали като американците да пращат голяма ескадрила в южните води и така да привличат излишно внимание. Кусто с неговите плавания, към които света е привикнал, би изпълнил подобна мисия много по-успешно и ефективно. Работата разбира се била доста опасна, но това не плашело френското разузнаване, нали не рискували своите кожи, а чужди.
И така, в средата на октомври 1973 г. „Калипсо” взел курс към бреговете на южния континент.
 
 
И отново пещери!
 
Изследването на крайбрежието на Земята на кралица Мод можело да отнеме много време. Тази територия обхващала стотици километри. Затова „Калипсо”, който и без това бил оборудван по последна дума на техниката бил допълнително натоварен с най-новите и сложни системи – от радиоелектронни прибори до най-мощните металотърсачи. Някои от тях били свалени от бойни кораби на френския флот.
От време-навреме членове на експедицията се гмуркали за да изследват местната (трябва да кажа доста бедна) флора и фауна. Но това не отнемало много време и „Калипсо” никъде не се задържал за дълго. Кусто упорито търсел това, което било нужно на френското разузнаване – изоставената (както смятал той) база от времето на ВСВ.
В края на декември 1973 г. експедицията най-накрая намерила любопитна аномалия – изпод скалистия бряг бликал широк поток топла вода. Това чудо на природата трябвало да бъде изследвано. Кусто предположил, че под скалите се намирали термални извори, които изхвърляли вода в океана. Тази версия се потвърждавала и от обстоятелството, че топлата вода била много по-пресноводна, отколкото солената океанска.
На следващия ден първата група водолази се гмурнала. Борейки се с течението те преплували около 200 м. под водата преди течението да отслабне. Учудващо, скалистия „таван” над главите им изведнъж рязко тръгнал нагоре. Водолазите изплували на повърхността и разбрали, че са се оказали в огромна пещера. Връхлетелите ги емоции, по думите на Андре били непредаваеми: французите се почувствали така, сякаш са попаднали в огромен природен храм. Навярно подобни емоции изпитали и екипажите на немските подводници, когато проникнали в аналогични пещери на стотина километра по- на запад.
Оставяйки на заден план търсенето на базата, Кусто се заел с обстойно изследване на пещерата. Тя била наистина огромна и прекрасна – висок сводест таван, висящи огромни сталактити... Стените на пещерата преливали под лъчите на мощните фенери, сякаш били покрити с множество диаманти. Огромното подземно езеро впрочем, не достигало до стените на пещерата, неговия бряг образувал плажове със златист пясък. Един от водолазите се пошегувал – „Махни планината отгоре и става курорт”.
В езерото нямало какво толкова да се изследва. В него нямало развити нито флора, нито фауна. На брега обаче все пак имало какво интересно да се види. Вие вече досещате ли се какво именно?
Да, именно обелиски, изписани с руническо писмо. „Когато ги видяхме за пръв път, а допреди това те стояха в сянката на скален издатък, ние изпаднахме в истински шок, – ми разказваше Андре. – Мнозина неволно започнаха да се оглеждат, хората имаха чувство, че някой ги наблюдава, сякаш всяка тяхна стъпка е следена от невидими очи. Тишината наоколо изведнъж ни се стори зловеща. Всички мълчаха, толкова силен бе общия шок. Действително, кой би допуснал, че на континент, смятан за безжизнен, ще се намерят следи на някаква древна цивилизация?”.
Между другото, много скоро някои сериозно се усъмнили, че тази цивилизация е древна. Въпреки, че надписите никой не могъл да разчете, няколко души от експедицията сметнали, че това си е съвсем съвременен тайнопис или код, разположен тук от някакви неизвестни мистици. Само че как тези мистици са проникнали в пещерата? Може би били свързани по някакъв начин с военната база, която търсил Кусто?
Успели да доставят металотърсач в пещерата. Още щом го включили, прибора отчел, че на дъното на езерото има голямо струпване на метал. Водолазите опитали да се гмурнат максимално дълбоко, но не стигнали достатъчно, течението около дъното било изключително силно. Мътната вода, която носела доста пясък, не позволявала да се види какво имало там долу. А на повърхността езерото било абсолютно спокойно и кристално чисто.
Аномалиите обаче не свършвали дотук. Изследователите забелязали появата на странни вълнички по повърхността на езерото, произхода на които си останал загадка. Но това било нищо в сравнение с това, което членовете на експедицията изпитали през един януарски ден на 1974 г. Езерото започнало... да свети отвътре! При това интензивността и цветовете се менели – ту светло синьо, ту ярко червено, ту затихващо зелено.
С някакъв непонятен ужас наблюдавахме цялата тази илюминация, – разказваше ми Андре, – всички имахме чувство, че сме се докоснали до нещо, никому неизвестно и прекалено велико, в сравнение с което ние сме просто песъчинки”. Причината за това светене, даже и виделите много изследователи не могли да определят, нищо подобно не били срещали в природата. Поглеждайки във водата, някои от тях различили някакви странни сенки с необичайна форма. Ако в този миг от водата се покажел някой древен бог, французите сигурно изобщо не биха се учудили след всичко което видели.
След известно време „светлинното шоу” престанало. Поели си въздух след шока, Кусто и останалите продължили с изследването на пещерата. Във водата хората влизали без особено желание, всички имали усещането, че ходят по гърба на спящ дракон.
Навътре в пещерата изследователите се натъкнали на скулптура. По-точно в началото някой забелязал две червени точки и ги осветил с фенер. Каменната скулптура била направена така, че да внушава страх на всеки който я доближи. Хищно животно, приличащо на лъв или пантера, снишено към земята сякаш готово за скок. Над гърба му разтворени огромни ципести криле с остри нокти. Полуотворена уста от която стърчат дълги и тънки кучешки зъби. На муцуната е застинала ужасна гримаса, смес от ярост и безумие. И най-странното, вместо очи статуята имала два червени камъка, които светели в тъмното без всякаква видима причина.
Кусто наредил единия от обелиските и статуята да се качат на кораба за да ги достави във Франция. Обаче това нямало как да стане, постаментите върху които стояли въпросните неща се оказали много здрави. Инструментите които имали изследователите били безсилни срещу тях. Статуята и обелиските били подробно фотографирани от всички страни. Чак тогава забелязали, че зад гърба на статуята, в стената, има вход към тунел.
Е драги читателю, на теб това да ти напомня нещо? У Андре, при вида на статуята и коридора в скалната маса зад нея не са възникнали никакви асоциации. Но в мен, докато слушах разказа му, веднага изплува в съзнанието ми „проклетата шахта” във Валхала. Аз вече знаех какво ще последва.
Четирима доброволци от екипажа на „Калипсо” решили да влязат в тунела. Дали им дълго въже и ги пратили напред. Между водолазите и спелеолозите има много общо, така че за смелчаците никой не се безпокоял. Безпокойството ги обзело след час, когато въжето спряло да се размотава, а от дълбините на тунела далечното ехо донесло нечий вик. Андре разказваше:
 
Аз бях сред тези които тръгнаха по следите на първата група. Тунела по който вървяхме ту се свиваше, ту се разширяваше. На места можеше двама души да вървят редом, а на места трябваше да вървим поединично и да се навеждаме. Сърцето ми биеше лудо в гърдите от страх, а и защото доста бързахме. Искахме час по-скоро да стигнем до нашите и да се убедим, че всичко е наред.
Бяхме изминали около 3 км. когато водещия Луи силно извика и спря. Ние също замръзнахме вцепенени. В тъмното лъчът на фенера освети мъртвешки бледото лице на Пол от първата група, който лежеше до стената. Господи, надявам се никога повече да не видя подобен образ излъчващ абсолютен ужас! Телата на останалите трима лежаха наоколо. Ние се страхувахме да си представим какво ги беше уплашило до такава степен. Така или иначе това не беше съществено. Трябваше да изнесем телата от това проклето място.
Опитахме да вдигнем тялото на Пол, но то започна да се разплува и разпада в ръцете ни, сякаш трупа е лежал тук много дълго време. В този момент от дълбините на тунела се чу някакво стържене. Ние се спогледахме и без никой да продума, тръгнахме обратно. Аз вървях предпоследен, без да се обръщам и си представях какво му е на Луи, вървейки последен. Постоянно чувах тежкото му дишане. Накрая, след цяла вечност, края на тунела се показа. Излязох с такова чувство, с каквото навярно Данте е напускал ада. После се огледах. Зад мен нямаше никой. Вървях последен. Тежкото дишане което чувах се оказа моето собствено. Луи беше изчезнал.
 
Загубили пет души наведнъж при смразяващи обстоятелства, експедицията на Кусто не рискувала да изпраща други хора в тунела. Капитанът им казал, че наличното оборудване е недостатъчно за да се справят с неизвестната заплаха.
След няколко дни водолазите напуснали пещерата. „Калипсо” поел нататък покрай бреговете в търсене на основната цел – тайнствената подводна база.
 
 
Самолетоносач на дъното
 
И така „Калипсо” минал покрай бреговете на Земята на кралица Мод и се добрал до Антарктическия полуостров, продължавайки своите изследвания. Както се досещате, те не намерили нищо интересно. Снимали кратък филм за антарктическата природа – толкова бедна, че на участниците в експедицията им се налагало максимално да импровизират, за да намерят поне нещо, което да покажат на зрителите. Макар на всички вече да било вече ясно, че няма да открият никаква база. С този извод обаче екипажа малко избързал...
Надявайки се да събере повече материал за филма, Кусто обиколил Антарктическия полуостров и се доближил до Земята на Елсуърт. По-точно, да се доближи не му се отдало веднага заради двуседмичния щорм, който не позволявал на кораба да приближи брега. Най-интересното е, че през това време екипажа на „Калипсо” на два пъти наблюдавал НЛО – тъмни летателни апарати с форма на пура. Всички побързали да ги обяснят със странните капризи на времето в района, но у екипажа се зародило лошо предчувствие. Веднага си спомнили за лошата слава на тези брегове.
На петия ден от плаването покрай негостоприемното крайбрежие, апаратурата на кораба отчела нещо странно. Данните показвали, че на това място под водата има огромно количество метал. Водолазите се приготвили за гмуркане. Сред тях бил и Андре.
 
Потапяхме се все по-дълбоко, страхувайки се даже да си помислим какво ни чака долу. Събитията в дяволските пещери бяха все още свежи в главите ни. Но ние бяхме свикнали да бъдем професионалисти и да не се боим от нищо. Да не изпълним заповедта на капитана – ние просто не можехме.
Видяхме го едновременно и много ясно.
Огромен кораб, лежащ на дъното. Беше боядисан в ослепително бял цвят и приличаше на огромен леден къс, потънал въпреки законите на физиката. Кораба изглеждаше някак неземен – правоъгълна палуба, абсолютно равна, само от едната страна стърчеше малка надстройка. Нямаше да се учудим ако корабните светлини се запалеха и той поемеше нагоре, също като в нискокачествените филми за НЛО. Чак когато се приближихме достатъчно близко за да го огледаме разбрахме, че това беше самолетоносач.
Изумлението ми беше огромно. Знаех достатъчно добре военноморската история и не се съмнявах, че нито един самолетоносач, без значение кога е строен, нито е потъвал, нито е плавал в тези води. Може би това е един от корабите от ескадрилата на Бърд? Но нали „Филипинско море” се беше завърнал в САЩ цял и невредим? Пък и за какво им е на американците да боядисват кораба си в бяло? В нас се зародиха много въпроси, но все пак малко ни олекна, понеже не ни се налагаше да се съмняваме в земния произход на кораба.
Никакви надписи или обозначения, които да помогнат да се идентифицира кораба, при направения бегъл оглед не били открити. Водолазите се опитали да проникнат в кораба, но имало прекалено малко отверстия, а да влязат и четиримата в лабиринт от помещения би било безумие. По самолетоносача нямало видими повреди. Налагало се впечатлението, че кораба не е просто потънал, а бил умишлено потопен.
На повърхността водолазите разказали за сензационната находка. Кусто незабавно се свързал с френското разузнаване и предал информацията. Това съобщение обнадеждило военните и те бързо установили, че в тези ширини никога не е потъвал самолетоносач. За „Рихтхофен” (читателите навярно се досещат, че Кусто открил именно него) те естествено си нямали и понятие.
На следващия ден долу се спуснали десетина водолази. Капитан Кусто много искал да се присъедини към тях, но заради заболяване се наложило да остане на борда. Това било сметнато за лоша поличба. Не добавял оптимизъм и факта, че един от водолазите, който се спуснал по-рано докладвал, че докато изследвал самолетоносача, забелязал в далечината тъмен обект с форма на пура, приличащ на малка подводница. Но понеже „подводницата” била видяна само от него, отначало неговия разказ не бил взет насериозно. Но само отначало. Предавам думита на Андре:
 
Аз не бях сред десетимата, които се спуснаха долу. Това бяха изключително опитни водолази и целия екип с нетърпение чакаше да изплуват, за да разкажат за разходката из самолетоносача.
Обаче времето минаваше, а те не се показваха. Не ни се искаше да мислим за най-лошото. И все пак с ужас трябваше да констатираме, че въздухът им отдавна трябва да е изчерпан.
Спуснахме се още осем водолаза. Този път се бяхме вързали здраво с осигурителни въжета. Приближавайки самолетоносача не забелязахме нищо подозрително. Нямаше и следа от колегите ни. Двама от нас (в това число и аз) останахме на палубата на самолетоносача, докато останалите шестима, здраво вързани с осигурителни въжета, поеха надолу през някакъв люк (мисля че това беше самолетоподемника).
След около двадесетина минути от подемника изплуваха два големи мехура. А след две минути, цепейки водата с невероятна сила и скорост оттам излетяха краищата на осигурителните въжета! Едно от тях разцепи водолазния ми костюм и поряза ръката ми почти до костта. Това, както и осъзнавайки факта, че с нищо вече не можем да помогнем на другарите си, ни накара да изплуваме и да се качим на кораба.
После ни казаха, че на палубата сме приличали повече на призраци избягали от ада, отколкото на хора. Общо взето това не е далеч от истината.
 
Капитан Кусто разбрал, че пак се е сблъскал с неизвестна сила, която ревниво пазела тайните си. Той прекратил експедицията и се отправил към Франция. След завръщането си, на военноморското разузнаване бил предаден подробен отчет за случилото се. Филмът за подводния свят на Антарктида никога не бил показан.
След няколко месеца френския ВМФ предприел експедиция до мястото където „Калипсо” открил самолетоносача. Но там не намерили никакъв потопен кораб. Скоро последвали страховити заплахи от Вашингтон и експедицията била прекратена. Така завършил поредния опит за проникване в тайната база на нацистите.
Все пак имало още една сила, крайно заинтересувана в разкриване на истината, която не се подчинявала на Вашингтон. Това били руснаците. На тях им предстояло да направят следващия ход в тази игра.