Пътища за никъде

През 1933 г. американският изследовател Ричард Бърд прелетя над Южния полюс, кацна в Антарктида и му се наложи да презимува сред ледените полета. Сам. Това е и названието на книгата му, която по-късно обиколи света – “Сам”. В нея има забележителни мисли за страха и отчаянието, връхлитащи човека, когато е откъснат от обществото и изправен пред сляпа и безмилостна опасност.
 “Няма нищо по-отчайващо – пише Бърд – от самотата пред враждебната природа, която не се интересува от нас и за която ние сме чужди ! ... Всяка минута, всеки миг съзнавах, че моят човешки разум е нищо, че съм само прашинка в снежната пустош. И че ако не днес, то утре просто ще бъда пометен от бялата пустош.”
И по-нататък :
“Страхът идваше на вълни. Той извираше от всяка клетка на тялото, заливаше разума и крещеше да бягам – където и да е, но да не бъда тук. Единствено изтощението ми пречеше да го послушам, а в помътнения ми мозък се появяваше изтерзаната мисъл, че всички пътища за мен са вече пътища за никъде.”
Бърд преживява психичния кошмар да попадне в обстановка, в която човек е отделен от обществото и е под угрозата на постоянно растяща опасност. Важно е съчетанието на двата елемента – самота със заплаха за живота. Именно съчетанието е, което създава специфичното психично състояние. Иначе поотделно и самотата, и опасността се посрещат с друга нагласа. 
Дори опитен изследовател като Бърд не могъл да преодолее ужаса. Знаел е, че все пак ще го открият, макар радиостанцията му да не е работела. Но борбата със страха е изчерпвала силите му.

В ада на Сахара 

С геолога Джефри Хокинс се разиграла през 1956 г. още по-драматична история, но в коренно различна обстановка. Той работел в сондажна група на английска фирма за нефт в пясъците Шеш в Централна Сахара. Потеглил една сутрин с помощника си за базата в селището Адрар, за да получи резервни части за електромоторите на сондажа. Били изминали около стотина километра, когато на помощника му станало лошо. 
Хокинс решил да не се връща, а да се добере до Адрар, където се надявал да намери медицинска помощ. Път между лагера и селището всъщност нямало, само едно несигурно трасе се виело между дюните и лъкатушело на изток. А с помощника нещата се развивали все по-зле – изгубил съзнание. Скоро пулсът и дишането спрели и Хокинс разбрал, че вози мъртвец.
Toгава се появил харматанът – пясъчната буря. Пустинята помръкнала, слънцето посивяло. Хокинс опитал да се измъкне с бясна скорост, но бурята го застигнала. Спрял, два часа слушал противния й вой, а пясъкът скърцал между зъбите му.
А когато харматанът отминал, вече и несигурното трасе липсвало, и дюните изглеждали другояче. Само след няколко километра двигателят се задавил и млъкнал. Бурята го извадила от строя. И Хокинс разбрал, че се е изгубил в пустинята. 
Храна имал достатъчно, но водата била малко, можела да стигне за около три дни. Радиопредавателят мълчал.
Хокинс можел да остане при джипа и да чака да го намерят. А можел и да тръгне през пустинята. Избрал да чака, макар че страхът непрекъснато му подсказвал да върви. Минали два, три дни. Постепенно заедно със силите започнала да го напуска и надеждата. Лежал, примирен със смъртта.
Спасителната експедиция го намерила на осмия ден. Не можел да разговаря, само с тънък пресипнал глас пеел псалми. От тежкото психическо разстройство се оправил едва след година.



Душевното състояние при такава смъртоносна заплаха е известно в психологията като “синдром на Робинзон”. 
Името е на познатия ни от детството герой.И авторът на знаменитите приключения Даниел Дефо много точно е описал етапите на страха и чувството на обреченост. 
Отначало човек не вярва, че е отделен от обществото. Това е толкова необичайно, че не се възприема като реалност. Робинзон е доволен, че е оцелял. Спомените за хората,които са били с него, са толкова близки и живи, че страхът още не е пропълзял в душата. Робинзон не е уплашен и благодари на Бога, че го е спасил след корабокрушението. 
Но скоро забелязва, че обстановката е странна – наоколо няма и следи от човешки същества. “Сигурно има” – говори надеждата. Робинзон започва да изучава острова. Преброжда го. Действителността е пред очите му. Хора няма, той е сам сред жестоките сили на природата. Тогава идва страхът. 
Настъпва третата фаза : когато човек е под натиска на страха, трябва да вземе решение. Знае, че то е единственото и от него зависи дали ще живее. 
Повечето живи същества имат генетично заложени два модела на поведение при смъртна опасност. Единият е “реакцията на бръмбара” – застиват неподвижно и инстинктивно се преструват на мъртви. Това е биологично оправдано, защото много от големите хищници не ядат мърша. А и неподвижността не привлича вниманието на нападателя. Другият модел е паническото бягство. Бързото движение все пак дава някакъв шанс за спасение.
У хората еволюционно са заложени и двата модела. От характера на човека и от обстановката зависи кой от тях ще вземе връх в случая. И дали все пак няма възможност волята да преодолее страха и да наложи точния избор. 

Кошмари и реалност

Този кошмар може би всеки е изживявал на сън. Върви и върви, но знае, че се е изгубил. Гора, която никога не свършва. Коридори, които водят за никъде и постоянно се повтарят. Подземия, от които няма изход. И отчайващото чувство на обреченост. 
Сънищата са модел на реална действителност и реална заплаха. Защото ситуациите по модела “Робинзон” съвсем не са редки. През зимата в планините често загиват туристи. Анализите на случите показват, че източниците на погрешно поведение в основата си са психични. Лошата оценка на опасността и поддаването на паниката са водели до грешни решения с фатални последици. Впрочем и през лятото изгубването в нашите планини крие сериозен риск от тежки наранявания и смърт. Всяка година има такива случаи – особено с юноши, които не познават коварството на планината. 
Първият психически етап след изгубването е един и същ : човек не вярва, че това се е случило. Като че хижата и заслонът са ей там, зад ония скали. Затова и поведението е, като че нищо особено не е станало, само малко се е отклонил, но знае вярната посока. И продължава да върви напред. 
Човешкият род има една особеност : дясната крачка обикновено е с 5 до 10 см по-дълга от лявата, защото десният крак ( у десняците ! ) е с по-развита мускулатура. Така траекторията на ходенето постепенно се извива. След 2-3 часа, особено ако местността не е твърде пресечена, човек се връща на мястото, откъдето е тръгнал. Кръгът се е затворил. 
В този момент вече е ясно, че са пропуснати някои възможности и настъпва паниката. А решението трябва да се вземеоще когато се появи първата мисъл, че “нещо не е наред”. 
Човек трябва да спре и да подложи на трезва преценка положението и рисковете от различните решения. Преди всичко :
- вярна ли е ориентацията, има ли по-сигурни начини за получаване на допълнителна информация за посоките ;
- какви са разстоянията до предполагаемите убежища – хижи или заслони, могат ли да бъдат достигнати ;
- колко са запасите от храна, вода, медикаменти, достатъчни ли са за ден или два ;
- какво е физическото състояние ;
- на каква помощ може да се разчита, откъде биха дошли евентуалните спасители. И много важно :
- времето, с което се разполага. През зимата то е твърде кратко, през лятото – до идването на нощта. 
Ако паниката бъде преодоляна, шансовете се увеличават. Защото до голяма степен се запазват физическите сили, иначе страхът ги унищожава. Тежкият стрес изсипва в кръвта много адреналин и инсулин. Те изразходват запасите от глюкоза в кръвта и мускулите и енергията секва. Неориентираното движение допълнително разпилява силите.
“Уплаши ли се човек, сам си вика смъртта !” –повтаряше един известен спасител от хижа “Мальовица”. 
Шансовете се увеличават и ако човек не е сам, а са двама или трима. Защото групата вече се подчинява на други психологични правила, отпада синдрома “Робинзон”.
И днес много хора по света вървят по пътищата за никъде – в джунглите и саваните, по тундрите и ледените полета. Навярно това е една от най-жестоките проверки за разума, изправен срещу природата. 

Д-р Светослав Славчев