Хората лесно могат да бъдат убедени, че са извършили престъпление, което никога не се е случило

Многобройните случаи на съдебни дела приключили с погрешни осъдителни присъди свидетелстват, че заподозрените могат да бъдат разпитвани по начини, които да ги накарат да повярват и да признаят престъпления, които в действителност не са извършили. Едно ново изследване предоставя лабораторни доказателства за този феномен, които показват, че абсолютно невинни хора, могат да бъдат убедени само за няколко часа, че са извършили тежки престъпления в тийнейджърските си години.

Изследването, което се занимава с конструирането на фалшиви спомени за извършване на престъпление е публикувано в научния журнал „Psychological Science“. То показва, че в крайна сметка голяма част от участниците биват убедени вътрешно в разказаните им фалшиви истории и сами започнали да дават подробни описания за събития, които в действителност никога не са се случили.

Водещият изследовател на проекта Джулия Шоу от Университета в Бедфоршир Великобритания, твърди че според техните нови разкрития е изненадващо лесно да бъдат генерирани фалшиви спомени за извършване на престъпление при контакт с полицията. Подобни показания дори могат да съдържат сложни детайли точно както при истинските спомени. Целта на изследването била всички участници да генерират подробни фалшиви спомени в рамките на 3 часа по време на „приятелско интервю“. В него задаващият въпросите вмъква няколко грешни детайла и използва техники за възстановяване на „слаба памет“.

Джулия Шоу и нейният колега Стивън Портър от Университета Британска Колумбия в Канада получили разрешение да установят контакт с настойниците на студенти от един университет, които участвали в проучването.

Настойниците били помолени да попълнят въпросник със специфични събития, в които студентите вероятно са участвали, докато са били на възраст между 11 и 14 години. Те били помолени да предоставят колкото се може повече детайли. Освен това били инструктирани при никакви условия да не обсъждат тези въпроси със студентите. Изследователите избрали 60 студента, които не били участвали в нито едно от фалшивите престъпления, подготвени специално за целта, и които покривали критериите за експеримента. Тези студенти били закарани в лаборатория и с тях били проведени 3 интервюта по 40 минути през седмица.

В първото интервю изследователите казвали на студентите за две събития, в които те предполагаемо са участвали докато са били на тийнейджърска възраст. Уловката била, че само едно от тези събития в действителност било истинско. При някои случаи фалшивото събитие било свързано с престъпление, което да доведе до контакт с полицията. Като например въоръжено нападение или кражба. При други, подаденото фалшиво събитие било от емоционален характер, като инцидент с нараняване, нападение от куче или загуба на голяма сума пари.

Важно е да се отбележи, че фалшивите събития включвали задължително някои истински детайли свързани с живота на студента и те били взети от въпросника, който бил даден на настойниците.

От участниците се изисквало да обяснят какво се е случило при всяко от тези събития. Когато имали трудности при описанието на фалшивите събития, интервюиращият ги окуражавал все пак да опитат. Той им обяснявал, че ако използват някои специфични техники свързани с паметта ще могат да си спомнят повече подробности.

При второто и третото интервю изследователите отново изисквали от студентите да си спомнят колкото се може повече детайли, както за истинското, така и за фалшивото събитие. Студентите описали и някои други специфики свързани със спомена, като колко ясен е той и до каква степен са убедени в него.

Резултатите се оказали изненадващи.

От 30-те участника, на които било вменено, че са извършили престъпление докато са били тийнейджъри, 21 (или 71%) развили фалшиви спомени за „престъплението“. От 20 участника, на които било казано, че са участвали в някакъв вид нападение, независимо дали с оръжие или без, 11 предоставили подробни описания за срещата им с полицията (която в действителност никога не се е състояла). Подобен резултат се получил и по отношение на фалшивото емоционално събитие. 76,67% от участниците развили фалшиви спомени.

Интригуващото в случая е, че фалшивите криминални случки били възприемани от участниците почти колкото и фалшивите емоционалните такива. Те предоставяли същия брой подробности и докладвали за подобни нива на увереност, яснота и усет за двата типа събития.

Според Шоу и Портър вмъкването на истински детайли извлечени от въпросника, който попълнили настойниците (като името на действителен приятел например) в голяма степен обогатявало фалшивото събитие, така че то да стане по-достъпно за възприемане и в крайна сметка да бъде счетено от участника за правдоподобно. Според тях при такива обстоятелства някои процеси в паметта могат да генерират фалшиви спомени с удивителен реализъм. В сесиите те се натъкнали на участници, които си спомнили неща с невероятно ясни детайли и възстановили сцената на престъпления, които никога не са извършили.

Все пак имало и някои различия при спомените за фалшивите и истинските събития. Например при истинските събития все пак присъствали повече детайли и увереността била също малко по-висока.

Според Шоу това изследване показва склонността на голяма част от хората да генерират подробни фалшиви спомени за емоционални или криминални събития. Разкритията би трябвало да се отразят на криминалните разпити и законовите процедури свързани със заподозрени и свидетели както и на институциите отговарящи за прилагането на законите. Данните получени от изследването обаче могат да имат и съвсем други приложения свързани с терапия или с „настройки на личността“.

Изследователите се надяват, че демонстрирайки на практика тези „лоши“ техники за разпит, ще убедят използващите ги институции да се откажат от тях. По тяхно мнение изследвайки специфичните техники за разпит, които предполагат създаването на фалшиви спомени би помогнало да се подобри процедурата и да се минимизира риска от тяхното създаване. Според тях самото осъзнаване че всеки „нормален“ човек много лесно може да генерира фалшив спомен е първата стъпка към предотвратяването на проблема.

Източник: http://www.psychologicalscience.org/

http://www.parallelreality-bg.com/novini/50-newss/535-2015-02-16-12-50-33.html