понеделник, 6 февруари 2017 г.

Тайната експедиция на Кусто - 2

Руската следа
 
Все пак постъпих правилно, като оставих телефонния си номер на Андре с молба да ми звънне, ако открие нещо интересно, без значение по кое време. Той и без това се обади именно през нощта. Изглежда не беше отчел часовата разлика между Франция и Аржентина. Аз обаче не му се сърдя.
Ханс! чух възбудения му глас в слушалката. Слушайте! Успях да открия доста интересни факти! Оказва се, че нацистките бази в Антарктида са ги търсели и руснаците!
Как разбрахте това?
Всичко е много просто. Един познат работи с руски търговци. Доставя им от Франция автомобили втора ръка. Та един от тях се оказал бивш морски офицер, който се пенсионирал след падането на комунизма. Неотдавна се заговорили и се оказало, че този офицер е участвал в експедиция до Земята Елсуърт!
Новината се оказа толкова интригуваща, че аз без да се бавя излетях за Париж. За щастие, руснака все още беше там. Срещнахме се в едно кафене, в района на Бульонския лес. Бившия морски офицер се оказа възрастен и усмихнат човек, с множество побелели коси сред иначе абсолютно черната му коса. Неговата военна стойка се набиваше на очи, а ръкостискането му беше силно и уверено.
Мисля, че сега вече това може да се разкаже, ми отговори той на моя кратък разпит. В края на краищата на нас и без това не ни се отдаде да разкрием тази загадка докрай. По-точно ние бяхме на път да я разкрием, но не ни стигна времето и то за малко. За съвсем малко...
 
 
И отново бял самолетоносач
 
Навярно екипажа на Кусто доста би се учудил, ако разбереше, че намерения от тях кораб е бил добре известен на руското разузнаване. Вярно, само по снимки и то не особено качествени.
Ще припомня няколко общоизвестни факта. През 1957 г. руснаците изстрелват първия изкуствен спътник. През 1961 г. – първия космонавт. Естествено военните веднага поставили въпроса за използването на космоса за разузнаване. На тях много им досаждал факта, че американците ги шпионирали от своите бази с помощта на разузнавателни самолети. Наблюдението от космоса трябвало да бъде техния асиметричен отговор.
През 60-те години били разработени и изстреляни в космоса първите шпионски спътници. До началото на 70-те количеството им нараснало значително и започнало тяхното използване за научноизследователски цели. Например за уточняване на географски карти. През 1971 г. един от руските спътници фотографирал крайбрежните райони на Антарктида. На снимките видели странен по форма айсберг – почти идеален правоъгълник. Впрочем те не се чудили дълго – та в природата има всякакви чудеса!
Руснаците реагирали едва през 1972 г., когато на следващата серия от снимки, видели в същия район, същия „айсберг”, който оставял зад себе си отчетлива килватерна следа. До него се забелязвал неголям обект, напомнящ на излетял от самолетоносач самолет. „Айсбергът” бил класифициран като „неизвестен самолетоносач на ВМФ на САЩ”, специално пригоден за работа в полярни води. Но какво е правил в този район? Можели само да гадаят.
Да гадаят дълго обаче – руснаците не са свикнали. В края на 1972 г. военните пребазирали в Антарктида два тежки разузнавателни самолета. Задачата им била да следят за мистериозния кораб. Скоро им се отдало да направят що-годе качествени снимки. Анализаторите се чудели – самолетоносача не приличал на нито един от съществуващите типове кораби. Освен това, на палубата му се виждали странен тип обекти, неприличащи на стандартни самолети. Така се родила версията, че самолетоносача е предназначен за изпитване на секретно оръжие.
Пилотите получили заповед да направят още по-подробни снимки на кораба. Но мистериозния самолетоносач просто изчезнал. Разузнаването било озадачено – огромния кораб не може просто да се изпари! Да се махне от Антарктида за една нощ също било невъзможно. Следователно трябва да е бил прекрасно замаскиран. Но колкото и да кръстосвали самолетите небето над Земята Елсуърт, колкото и да се взирали в снимките анализаторите, така и не успели да открият кораба.
Затова пък открили нещо друго. На снимките често се виждали подводници. Те се придържали до самото крайбрежие, имали даже снимка, на която половината подводницата се подавала изпод скала. В края на краищата „горе” бил пратен доклад, описващ накратко получените резултати и изводи.
 
В района на Земята Елсуърт се забелязва повишена активност на ВМФ на САЩ. Отбелязано е присъствието на самолетоносач с летателни апарати от неизвестен тип, следите на който бяха загубени. От наличните сведения не е възможно самолетоносача да бъде идентифициран, но смятаме че става въпрос за секретен проект. Освен това, в същия район е отбелязана активност и на подводници, възможно е да са оборудвани с ядрени ракети на борда. Причините за тази активност в района на Антарктида от страна на ВМФ на САЩ засега не е установена. Възможно е да става въпрос за изпитания на ново оръжие или за създаване на секретна база. Въпреки че към днешна дата няма основания за заявяване на официален протест, трябва да продължим с усиленото наблюдение на въпросния район. 
 
Да си призная, съжалявам че руснаците не са предявили официален протест, позовавайки се на договора за статута на Антарктида, който забранява разполагането на военни бази там. Вероятно тогава доста по-рано биха разбрали истината за това, че мистериозния самолетоносач няма никакво отношение към САЩ. Е, или почти никакво.
Междувременно от спътниците постъпила нова информация. Изследвайки вътрешните райони на Антарктида, те открили няколко „оазиса”, почти напълно без сняг. За тяхното съществуване по-рано нищо не се знаело. При детайлно изучаване на снимките, се оказало, че оазисите вече са населени с хора. Това вече руснаците не могли да преглътнат. През 1977 г. била организирана крупна експедиция до един от оазисите. Изглежда ставало въпрос за „Райската градина”.
 
 
Руснаци в рая
 
През втората половина на 20-ти век руснаците си оставали лидери в изследването на южния континент. Съветския съюз бил единствената страна, основала цели четири научноизследователски станции на Антарктическите брегове. Това са „Белингсхаузен” на антарктическия полуостров, „Новолазаревская” и „Молодежная” на Земята на кралица Мод и „Мирный” на Земята Уилкс. Именно от „Белингсхаузен” тръгнала експедицията, на която било наредено да открие американската (както тогава смятали) база в оазиса. На среща с неизвестното се отправили около 100 души, поддържани по въздуха от 4 самолета.
Пътя към оазиса се оказал доста труден. Налагало се да преодоляват труднопроходими планински хребети, да вървят из дълбок сняг, през бури и виелици. Впрочем, това не тежало толкова на изследователите. Притеснявало ги друго – имали впечатление, че някой постоянно ги наблюдавал и се опивал да им пречи да се придвижват. На няколко пъти, хора с отлично зрение, забелязвали в слънчево време непонятни отблясъци от далечните планински склонове, напомнящи на отразени слънчеви лъчи от оптически прибори. На два пъти се разминали на косъм с големи лавини, които едва не погребали експедицията, при това и в двата случая причините за тези лавини били неясни. Само по щастлива случайност никой не пострадал. Малко след това един от самолетите забелязал следи от вериги, които очевидно не били свързани с машините на експедицията. За съжаление не успели да ги проследят, заради виелицата извила се на следващия ден, която покрила следите.
Колкото повече приближавали оазиса, толкова повече времето се оправяло. Денят в който руснаците преминали снежната граница се оказал ясен и слънчев. Има запазен отчет за изследванията, с които успях да се сдобия чрез заобиколни методи. В него на сух и официален език пишеше следното:
 
Площта на открития от нас оазис е около 4-5 кв. километра. В средата се намира голямо езеро, температурата на водата му в горните слоеве е +20... +25 градуса по Целзий. Очевидно езерото се захранва от термални източници, които затоплят и околната повърхност. Температурата на почвата се мени от +20 градуса на брега до 0 около снежната граница.
      В оазиса е открита растителност и следи от човешка дейност. Около езерото има няколко постройки, очевидно със стопанско предназначение. Това са дълги бетонни хангари, абсолютно празни отвътре. Покривите им са боядисани в цветовете на заобикалящата ги местност. На цялата територия на оазиса, има още няколко постройки с неясно предназначение. Земята около езерото явно е обработвана – има следи от посеви. По време на изследването не беше открит нито един човек. Не успяхме да установим нито държавната принадлежност на хората населявали базата, нито дори колко отдавна са я напуснали. Срока може да е от 10 дни до 10 години. 
 
На втория ден от изследванията, руснаците открили тунел водещ надолу в земята. Изследователите едва направили няколко крачки, последвал мощен взрив и тунела се срутил. Трима души загинали. Опита да се разчисти входа показал, че тунела е разрушен по доста голямо протежение и да се мине по-нататък било просто невъзможно, не и без помощта на специална техника.
Експедицията работила около две седмици, след което се разразили жарки спорове. Едни смятали, че е нужно да основат в оазиса малък базов лагер, който да продължи изследванията. Други искали всички да се върнат на действащите полярни станции, за да организират нова, по-голяма и по-добре оборудвана експедиция. В крайна сметка със заповед от Москва в оазиса била организирана нова експедиция под името „Горещ ключ”. Снабдяването ставало по въздух – контейнерите били спускани с парашути.
Впрочем „Горещ ключ” просъществувал само няколко седмици. Силна буря направила за пет дни полетите невъзможни. На шестия ден излетелия самолет спуснал контейнери с продоволствия и радиооборудване (станцията така и не осъществила връзка и предположили, че предавателя им е повреден). Когато същият пилот прелитал със следващия товар, забелязал, че спуснатите преди контейнери си стоели недокоснати. В оазиса незабавно изпратили спасителна група, която не открила никой от персонала на новата станция. Хората просто изчезнали безследно. Какво се е случило с тях си останало загадка.
След няколко месеца била организирана нова експедиция към оазиса. Но на мястото на оазиса самолетите открили само снежна пустиня. Там вече нямало нито топло езеро, нито постройки, нито паша. Даже точното място където всичко това се е намирало не могло да бъде установено.
Все пак експедицията не останала без работа. Тъй като по това време руското разузнаване успяло да получи сведения за експедицията на Кусто, всички сили били хвърлени в търсене на карстовата пещера, от която преди с ужас избягали французите... и под вода, и под земя.
През 1979 г. към антарктическите брегове се отправили три подводници и два изследователски кораба. Могли да съберат и по-внушителна ескадрила, но не желаели да привличат излишно внимание. Подробното крайбрежно изследване на Земята на кралица Мод донесло, най-после желания резултат – бликащото изпод скалите топло течение – основния признак на карстовите пещери – било открито. Както и в случая с нацистите – за работа се захванали подводниците.
Огромната атомна подводница естествено не можела да се побере в пещерата. Това обаче с лекота направила стандартна дизелово-електрическа подводница. Пред изпълнените с възхищение руснаци се разкрила същата картина, каквато навремето и пред водолазите от „Калипсо” – гигантски подводен храм, поразяващ с красотата си. Стените му блестели в светлината на прожекторите. Впрочем, моряците не смятали да се любуват дълго на тази красота. Разполагайки с пълния отчет на френската експедиция, намеренията им били да дадат отговор на два основни въпроса: първо, накъде води мистериозния тунел, в който са загинали хората и второ: какво се крие на дъното на подземното езеро.
Тайнствения крилат звяр го открили сравнително бързо. Странното било, че този път очите му светели в зелен цвят вместо в червен! Докато археолозите подробно изучавали руните на обелиските, военните спелеолози поели навътре в загадъчния тунел. Ето разказа на един от тях, който успях да открия години по-късно:
 
Поехме навътре в тунела, който започваше веднага зад статуята. Отначало коридора беше хоризонтален, после постепенно започваше да се спуска надолу. Всички бяхме поразени от равните и гладки стени, сякаш някой дълго и внимателно ги е обработвал. Впрочем, това може да се дължи и на потоците вода, които са могли да текат по тези шахти хилядолетия. Движехме са бавно и внимателно – трима души отпред и още петима малко по-назад. Последните теглеха телефонен кабел, имахме постоянна връзка с основната група. На километър и половина от входа, се натъкнахме на човешки скелет в останки от водолазен костюм. Още при докосването клетника се разпадна на прах. След още няколкостотин метра – още три скелета, единия от които изглежда беше целия потрошен. От видяното заключихме, че това са останките на нещастните французи. По-нататък изглежда не бяха успели да минат. Имахме усещането, че се движим в пастта на огромен дракон. Но в паст или не, ние продължихме напред.
След около половин километър пътя ни беше преграден от каменен блок. Опитахме да го преместим, но не успяхме. Оставаше ни само едно решение – да го взривим. Не бяхме много сигурни, че това няма да срути целия тунел, но риска си струваше. Заложихме две шашки динамит и се дръпнахме назад. Взрив! Доста силно ни разтресе, но от тавана не падна нито камъче. Доближавайки се до блока видяхме, че той си стои непокътнат. Нямаше даже пукнатини. След внимателен оглед на повърхността му, извода беше, че това не е камък, а някакъв много по-здрав материал. Да оставаме повече нямаше смисъл и решихме да се върнем обратно. Когато излизахме от тунела, открихме, че очите на каменната котка сега светят в червено. Един от нас после твърдеше, че вървейки последен е чул в далечината зад себе си, някакви странни звуци. Но повторно в тази шахта не посмяхме да влезем. 
 
Моряците на подводницата също не си губели времето. На тях им предстояло, да изследват дъното на езерото и да се опитат да намерят онзи метален предмет, за който говорели французите.
Обаче потапянето се оказало кратко. На дълбочина 50 м. подводницата сякаш била хваната от невидима ръка. На няколко пъти тя била подмятана в различни посоки (както разказвал по-късно един от матросите, в този момент той разбрал какво чувства коктейла когато го разбъркват в чашата), докато накрая не се ударила в каменната стена. Само чистия късмет помогнал на капитана да изплува на повърхността, но за следващо потапяне – подводницата била вече непригодна – по целия корпус зеели пробойни. Мнозина от екипажа получили сериозни травми. Наложило се да изоставят подводницата в пещерата, като предварително свалили цялото секретно оборудване. Да продължат изследванията с наличната техника сметнали за нецелесъобразно. Било решено след време да изпратят нова експедиция. Но и това не било реализирано.
Причината била проста – полярниците случайно открили един от изоставените градове.
В началото на 80-те години полярниците от базата „Белингсхаузен” решили подробно да изследват планинския масив на антарктическия полуостров. Скалите, смятани за непроходими по-рано, се оказали съвсем преодолими. В средата на втората седмица те достигнали до малка планинска долина, където снега и леда били застинали в доста причудливи форми. Сякаш изследователите имали пред себе си истински леден град, с улици и къщи, с площади и храмове... След като се полюбували на природните форми, полярниците решили да пренощуват тук. Запалили огън и из под тънкия слой сняг се показали каменни плочи. И то не какви да е плочи, а със странни рунически надписи!
Всички скочили на крака и се заоглеждали наоколо. След това започнали безразборно да разчистват снега и леда от това, което отначало им се сторило странно, но природно образувание. И навсякъде под бялата покривка, която била от 20 см. до половин метър, се натъквали на обработен камък.
През 1983 г. там била изпратена достатъчно голяма експедиция. Във „Флугхафен” (руснаците естествено не знаели това немско обозначение, но читателя, мисля, вече се е досетил, че става дума именно за това място) те установили достатъчно голям лагер и разчистили място за вертолетна площадка. Постепенно разчиствайки снега и леда от древния град, те не преставали да се учудват. Все пак пред археолозите (а в Антарктида от СССР спешно били изпратени именно археолози) се разкривала една невероятна картина на неизвестна нова цивилизация! Замръзналата земя била разкопавана с невероятен ентусиазъм, с надеждата да се открият поне някакви дребни предмети. Всички надписи били подробно копирани и анализирани, но да се разгадае древния език засега не било възможно.
След известно време успели да открият и затрупан с камъни вход към пещера. Разчистването на входа отнело няколко месеца, но труда си струвал – по стените на тунела били открити нови орнаменти и надписи. Едновременно в скалите около входа на тунела били намерени няколко десетки каменни плочи с кратки, еднотипни рунически надписи. Учените веднага разбрали – пред тях се намирало гробище, където били погребани обитателите на града! Впрочем, разкопавайки няколко гроба, те останали разочаровани – погребалните камери били абсолютно празни. Само в една от тях намерили част от фаланга на палец. Тя била щателно измерена и стигнали до извода, че палеца без съмнение е човешки, но от неизвестен расов тип – фалангата била по-дълга и не съответствала на нито една от известните раси на планетата.
Междувременно тунела разкривал пред учените все нови и нови тайни. В стените му били открити пластини, които излъчвали бледа светлина в тъмното. Не отразявали светлината, а били неин източник. Да свалят пластините от стената и да видят защо и как светят така и не успели.
На около половин километър от входа, тунела се разделял на две. Разделяла се и пътя вървящ по пода му. И двата нови коридора обаче, не след дълго, стигали до каменна преграда подобна на тази в карстовите пещери. Тя била направена от неизвестна сплав, изключително здрава и неподдаваща на усилията на археолозите. Оставало само едно решение – да се прокопае в скалата обходен тунел. Именно това се канели да направят руснаците, когато в родината им започнала перестройката и съпровождащите я сериозни икономически трудности. Финансирането било орязано, а впоследствие – прекратено. Лагерът в планинската долина се наложило да бъде закрит. Повече руснаците тук не се завърнали, но нежелаейки да се разделят с плодовете на своя труд, запазили всичко в тайна.
Все пак историята не свършва дотук. В началото на 90-те години на криптоаналитиците от един научноизследователски институт се отдало да разшифроват руническото писмо, макар и частично. Резултатите и до сега се пазят в тайна, известно е само, че изоставения град се е казвал Окмарон и е бил построен преди около 6 хиляди години.
И така съществуват ли антарктите? И функционира ли в съседство с тях тайна нацистка база?
На тези въпроси малко по-късно ще се опитаме да намерим отговор...
 
 
Из книгата на Ханс-Улрих фон Кранц „Свастика в ледовете. Тайна база на нацистите в Антарктида”
 
Превод: В. П.Редакция: Издателство Паралелна Реалност”
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.