ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ - автор Ю. А. Фомин /първа част/

В последно време доста често ни се налага да чуваме за съществуването и проявите на т. нар. „паралелни светове”. Паралелните светове обикновено се споменават като нещо, което се разбира от само себе си, без каквито и да било разяснения и уточнения. Просто се казва, че това са прояви на същностите от паралелните светове, като това се определя до голяма степен от факта, че самите автори на тези изказвания често не разбират физическия смисъл на тези твърдения и отнасят към тази категория всичко онова, което не се побира в рамките на традиционните общоприети възгледи.

Ако анализираме общоприетите понятия: “пространство”, “време”, “материя”, “поле”, “взаимодействие” и др., върху които се основават фундаменталните науки, то лесно можем да забележим, че те представляват комплекс от определени условности. Когато ние използваме тези понятия, ние, изглежда, предполагаме, че под тях се подразбират конкретни физически явления, но в действителност изобщо не е така.



1. Взаимодействия

Още от часовете по физика в училище знаем, че разноименните заряди се привличат, а едноименните заряди се отблъскват. Физиците обясняват този факт с взаимодействието на електромагнитните полета, като под „поле” те разбират онази област от пространството, в която се проявяват тези взаимодействия. Предполага се, че съществуват четири вида взаимодействия: гравитационно, електромагнитно, слабо и силно. Последните разновидности се проявяват само на вътрешноядрено ниво и на много малки разстояния, макар че по интензивност тези взаимодействия няколко пъти превъзхождат гравитационните и електромагнитните взаимодействия.

Предполага се, че съществуват някакви неизвестни сили, които действат между физическите тела на разстояние, и които ние можем не само да наблюдаваме, но и да описваме и изчисляваме математически. Тази концепция се оказа много удобна, тъй като се създаде впечатление, че тя дава отговори на много от въпросите. По този начин полетата се сдобиха с привидна конкретност, която се възприема като определена физическа същност.

След това започнаха да се появяват такива производни понятия като “полеви структури”, “полеви образувания”, “полеви форми на живот” и др. При това изобщо не се вземаше предвид, че самото определение “поле” представлява само условно обозначение на нещо, което не ни е известно. По този начин едно неизвестно се обяснява с помощта на друго неизвестно, защото в представите ни има голяма доза субективност, тъй като те в повечето случаи се формират въз основа на зрителните ни възприятия. Ние си представяме света такъв, какъвто го виждаме.

На практика ние свеждаме понятието “пространство” до онези условности, които са свързани със закономерностите на разпространение и възприятие на електромагнитните взаимодействия. Именно така се формират и метричните ни представи за пространството, понятията за праволинейност, изкривеност и т. н. Затова възприеманото от нас пространство може условно да се нарече “светлинно” или “оптично”, като може да се предположи, че съществуват и други пространства, основаващи се върху други видове взаимодействия, например, гравитационни.

Когато светлинен лъч преминава близо до мощни гравитационни образувания, той се изкривява, или както обикновено се казва, получава се „изкривяване на пространството”. Във формулите на Фрийдмън, които отразяват тези закономерности, има дори коефициент „К”, който отразява изкривяването на пространството. Затова ако внимателно наблюдавате някаква звезда, която се движи към слънчевия диск, то ще можете да видите как тя сякаш „подскача” при приближаването си към Слънцето и преминаването покрай него. Това става поради факта, че изкривяването на светлинния лъч се променя, когато той е близо до Слънцето. Изкривяването е сравнително малко, тъй като Слънцето има много малка плътност (1,41 г/см^3). Във Вселената обаче има тела с гигантска плътност - до 10^14 г/см^3 (например, неутронните звезди). Когато светлинният лъч преминава близо до такива тела, той не само че се изкривява, но и след като направи пълно завъртане около планетата, се затваря сам в себе си. Ако ние застанем на повърхността на такова небесно тяло и гледаме право пред себе си, то ще можем да видим тила си. С увеличаване плътността на тялото, въздействието върху светлинния лъч ще се увеличи още повече. По този начин, ако застанем на върха на някое възвишение на тази планета, ще ни се струва, че се намираме в дълбока яма, тъй като когато гледаме право пред себе си, ние ще виждаме земята пред очите си, заради изкривяването на светлинните лъчи.

Много често изкривяването на светлинните лъчи може да се наблюдава при преминаването им през различни среди. Всички сме виждали как се „изкривява” лъжичката в чаша чай. Когато сутрин наблюдаваме появяването на Слънцето над хоризонта, то всъщност е все още невидимо, но светлинните лъчи заобикалят Земята (както и заради нееднородната плътност по време на залеза).

По този начин зрителното възприятие невинаги отразява действителността. В същото време ние подсъзнателно предполагаме, че съществува някакво „идеално” или „истинно” пространство и се опитваме да приведем наблюденията ни в съответствие с тези представи.

Ние обаче можем да получим представа за заобикалящия ни свят не само въз основа на електромагнитните взаимодействия, в резултат на които се появява светлината, но и въз основа на други взаимодействия, например, гравитационни. Ние, например, можем да си представим „гравитационно” пространство, което по своите характеристики няма да съвпада със „светлинното” пространство. Що се отнася до споменатото по-горе „истинно” пространство, то съществуването му също не е доказано. Изглежда, че самото понятие „пространство” не може да се разглежда извън характеристиките и възможностите на конкретния субект, който се опитва да го оцени, тоест „пространството” не е обективно, а субективно понятие.

Всяко физическо тяло или среда се състои от молекули, а те, от своя страна, се състоят от атоми. В центъра на атома има ядро, около което се движат електрони, масата на които е не по-голяма от 0,1% от масата на атома. Всички тези геометрични параметри на атомите са добре известни и могат да се намерят в справочниците по физика. Диаметърът на атома, например, е 10 000-100 000 пъти по-голям от диаметъра на ядрото, затова ако мислено увеличим ядрото до размерите на топка за тенис, то разстоянието между съседните ядра в кристалната решетка на метала ще се окаже повече от километър. По този начин всяко физическо тяло, което притежава определена форма и твърдост, в крайна сметка представлява участък от пустота, в който на безкрайно големи разстояния се намират определени материални тела. Все пак те могат да се нарекат по този начин само условно, тъй като тези тела също се състоят от неутрони и протони, а всичко останало е пустота. По този начин се стига до парадоксална ситуация. Светът се състои от множество твърди тела, които притежават конкретна форма, твърдост и непроницаемост, но в същото време представляват пустота.

Кое тогава определя възможността за съвместно съществуване на подобни качества и свойства? Такова несъответствие става възможно заради проявите на електромагнитните взаимодействия между ядрата, които чрез гигантските си сили успяват да задържат ядрата в определена взаимовръзка. Тези взаимодействия не позволяват на ядрата на атомите да се приближават или отдалечават едно от друго, или да проникват в тялото, нарушавайки цялостната му структурата.

По този начин всяко физическо тяло или среда, които се състоят от атоми, представляват комплекс от определени взаимодействия, които се проявяват в определен участък от пустотата. Структурата на такова тяло (или среда), както и характерът на взаимовръзките му с други тела (или среди) се определят от вида на действащите взаимодействия и тяхната интензивност.

Вече сме споменавали, че природата на тези взаимодействия все още не е добре изяснена, макар че се изказват предположения, че всички разновидности на тези взаимодействия имат обща природа. Неслучайно от доста дълго време човечеството се опитва да разработи теорията за единно поле. Науката постепенно започва да си изяснява основополагащата истина, която е ключова за разбирането на основите за строежа на света.

Когато говорим за взаимодействия, ние подразбираме определени взаимовръзки, които съществуват в материалните образувания и са достъпни за нашите възприятия. По този начин, от гледна точка на предела на осъзнаваната размерност, са възможни различни форми на възприятие на един и същ материален обект, в зависимост от комплекса от измерения, въз основа на който се формират достъпните за познанието предели. Тук много ясно се определя различието между обективната реалност и формата на нейното възприятие от страна на конкретен човек.



Нашите представи за заобикалящия ни свят се формират върху възприятието на електромагнитните взаимодействия („светлинно пространство”). Нека си представим обаче някакви същества (да ги наречем условно „гравитоници”), които вместо добре познатото ни оптично зрение притежават някакви други сетива, с помощта на които те могат да „виждат” само гравитационните взаимодействия, които, както знаем, могат безпрепятствено да проникват през много непрозрачни за оптичния лъч среди.


Гравитационните взаимодействия обаче, макар че притежават висока проницаемост, също могат да се екранират в определена степен. За пример за това може да послужи аномалията при колебанието на махалото на Фуко по време на слънчеви затъмнения. Сравнително голямата гравитационна маса на Луната до някаква степен пречи на гравитационното въздействие, което Слънцето оказва върху предметите, намиращи се на повърхността на нашата планета. По този начин става ясно, че материалните тела не притежават абсолютна проницаемост по отношение на гравитационните взаимодействия, макар че този ефект значително отстъпва на възможността за екраниране на светлинния лъч.


http://www.zdraveto.eu/catalog/folder_01/1_03.htm