Няма никакво съмнение че картината, която ни се представя от науката свързана с историята на нашата цивилизация е меко казано неправдоподобна. Това важи в пълна сила както по отношение на прецизно изпипаната древна архитектура, така и за възникването на земеделието. И в двете сфери липсва консенсус по най-важните въпроси, а именно как, кога и най-вече от кого те са въведени и реализирани като норма. Несъответствията и пропуските относно зараждането на земеделието и цивилизацията са толкова огромни, че изглежда все едно се опитват да ни убедят как нашите древни предци са стояли събрани пред огъня в пещерата в един момент, а в следващия вече са гледали сателитна телевизия и са сърфирали в интернет. Очевидно е, че тези гигантски скокове в развитието не могат да са естествен процес, тъй като липсва основният фундамент върху който би следвало да се базират тези успехи – дългите инкубационни периоди през които хората да експериментират със селективното размножаване както и с конструкцията на огромните каменни монументи. Всъщност земеделието би трябвало, и фактически се простира, десетки хиляди години назад във времето, за разлика от това което модерната наука твърди.
На фона на всичко това в митологията на почти всички култури на планетата е залегнал принципът, че всички основни зърнени храни са дар от боговете и че са доставени от космоса. Много индиански легенди разказват история за „могъща дама“, която донесла като подарък царевицата от небесата. Древните египтяни пък съобщават как богинята Изида се спуснала от небето с бял и червен ечемик, жито и царевица. Според конвенционалната наука американските индианци няма как да са знаели за египетските легенди и въпреки това историите са почти идентични. Дали египетската богиня Изида е посетила Америка и какви растения и храни древните астронавти са донесли на Земята от космоса?
Историята на опитомяването на растенията за хранителни цели е доста мъглива и изпълнена с много липсващи звена и логически несъответствия. Същевременно на широката публика се вменява впечатлението, че при възникването на земеделието няма никакви мистерии. В учебниците по антропология можем да открием, че нашите първи цивилизации се създават на крилете на „селскостопанската революция“, която се състояла в големите речни долини. Това което учебниците пропускат да отбележат е, че според същата тази официална теория, нашите древни предци не са се хранели преди това със семената на дивите зърнени растения. Те не са имали и технологията необходима да ги събират, вършеят, обработват и готвят. Повечето от семената на дивите видове са миниатюрни и са разположени в растението по начин който ги прави изключително трудни за събиране, което означава и че цялото това усилие трудно би се оправдало на фона на резултата. Как така те изведнъж откриват начин да ги опитомят и да ги превърнат в един от основните източници на храна 5000 г. пр. н.е.? Това поражда някои очевидни и доста неудобни въпроси свързани с предполагаемия период на опити и грешки, чрез които да се експериментира, който в крайна сметка да доведе до опитомяването на дивата пшеница и дивата царевица за хранителни цели.
Особено интересен е въпроса по отношение на царевицата. Произходът на тази култура и до днес си остава мистерия, защото предполагаемото диво растение никога не е било локализирано. Установен научен факт е, че царевицата е „култиген“ – растение изобретено от хората. Това означава, че то до такава степен е променено, че не може да се възпроизвежда по естествен път и е изцяло зависимо от продължаването на неговата култивация от човека.
Ако приемете версията, че нашите предци са започнали да опитомяват дивите зърнени култури, трябва също да имате предвид как така хора без какъвто и да е предишен земеделски опит изведнъж се оказват толкова гениални, за да подберат и размножат най-добрите диви кандидати, които да превърнат в основен хранителен източник. Как това е могло да бъде направено без значимо познание по земеделие или генетика? Как без предишен опит са знаели кои диви видове да изберат, за да се превърнат в познатите пшеница, ръж, царевица, ечемик и ориз? Тоест всички основни култури на които се гради и съвременната цивилизация. Тази невероятно прецизна селекция на диви семена е не просто изненадваща, а дори гранични с „малко чудо“. Има поне 195 хиляди растения, към които те са можели да се насочат, а са избрали точно тази микроскопична част на фона цялото, в резултат на което се базира основната част от земеделието. И това се случва във времена при които хората „официално“ не са имали опит по отношение на изкуствената селекция.
За да се покаже всъщност колко голям е този парадокс трябва да имаме предвид колко много се различават опитомените култури в сравнение с техните диви аналози. Фермерите отдавна са наясно с този факт. Разликите са толкова огромни, че по-голямата част от специфичните местоположения на тези диви зърнени култури остават мистерия. Гледайки на проблема през определена призма лесно можем да направим аналогия, която да сравни „чудото“ с опитомяването на дивите растения с изграждането на Голямата пирамида в Египет. И в двата случая крайният резултат крещящо контрастира с „предполагаемите“ примитивни методи и познания на древните жители на планетата.
В същото време редица езотерични и окултни източници наред с местния фолклор на огромната част от племената и народите живеещи на Земята, ни дават една съвсем различна отправна гледна точка към тази проблематика. И макар богатството на тяхната пъстрота, детайли и специфика да е огромно, в своята същина те идентифицират „външният източник“ с чиято „помощ“ се формира облика на човешките цивилизации в един толкова важен сегмент от човешкото битие какъвто е храната. Освен нея обаче други растения и дървета също се третират като „свещени“ и са директно посветени на боговете. Погледнато през тази перспектива изглежда, че много от цветята и растенията произлизат всъщност от извънземни планети. Това разбира се е потвърдено и от Морнинг Скай (и няколко други автори), който казва, че на Земята няма почти нищо присъщо местно (особено що се отнася до фауната ни). В това има здрава логика, ако приемем, че древната версия на Земята – Тиамат – е била унищожена от извънземните войни и Принц ЕА и генетичният му екип от учени, са тераформирали и засели планетата наново почти от нулата, с чуждоземни растителни и животински екземпляри.
Някои свидетелства в тази насока ярко демонстрират разбиранията на древните народи относно мистерията свързана с произхода на тези „дарове“. Така например в Перу има едно медицинско растение познато като „звездна тръстика“, както и субстанция в блатата, която се нарича „падаща звезда“. Местните са ѝ дали това име, защото считат че това е нейният истински произход. Според канадските индианци и ловците на бизони от Голямата долина, „Царевичната Майка“ била член на звездните хора. В древни времена тя се спуснала от небесата и дарила царевицата на хората. Освен това просветила местното население с удивителни факти относно планетите, звездите, Луната и слънцето, както и за други чудеса свързани с вселената. Индианците от Голямата долина вярват, че тютюна също бил доставен от „небесните богове“. Други индиански легенди свързани с „Царевичната майка“ ни отвеждат директно в Египет и историята за богинята Изида, която запознала хората с няколко вида храни. В книгата на Блаватска „Тайната доктрина“ също се твърди, че житото и царевицата са донесени в древен Египет от „божествата“ Изида и Озирис, които се спуснали от небесата.
Древноегипетският жрец и историк Манетон от Себеннит, който живее по времето на Птолемеите, пише в една от своите творби, че Изида дошла от съзвездието на кучето (Голямото куче) и че тя била първата доставила дара на царевицата и пшеницата от космоса. На Изида също се приписва и запознаването на хората с производството на бира в Египет. В своята творба „Тимей“, Платон пише, че много разновидности на цветя и плодове всъщност идват от Атлантида. Според теософските вярвания бананите са произведени от пъпеши на изгубения континент.
Петър Дънов също акцентира изключително силно на факта, че житото има „космически произход“, като в една своя лекция дори споменава планетата от която е донесено. В допълнение той обяснява силата, която този специфичен вид зърно съдържа в себе си и неговият огромен потенциал за складиране на енергия от която хората да се възползват:
„То е една велика загадка. Житното зърно е едно от възлюбените деца на ангелите. Колкото повече се дъвче то, толкова повече придобива човек. Най-чиста храна е житото. Засега по-здравословна храна от житото няма. Обаче тъй, както днес мелят житото и приготовляват хляба, голяма част от хранителните му вещества се губят. Много нещо от Слънцето е вложено в житното зърно и ако можехте да извличате от него това ценно съдържание, нямаше да имате нужда от друга храна. Всички други храни идват като допълнение на житото и хляба... И наистина, ако човек може да извади всичката енергия от житото, със сто грама жито той би могьл да поддържа живота си цяла седмица. А колко пъти по 100 г. жито консумира днес човек в продължение на цяла седмица... Чистият пшеничен хляб има повече хранителни вещества, отколкото другите храни. Човек може да живее само с хляб. При месене на хляб с квас, живите ферменти се размножават и живеят, като отделят непотребни вещества. Затова Моисей е забранявал на евреите да месят квасен хляб... Хлябът е даден на човека по благодат, като благословение. Ако зъбите са здрави, яжте житото сурово, няма защо да го мелите и печете... Хлябът, най-необходимата и свещена храна за човека, не допринася тази полза, каквато се очаква, понеже е приготвен с ругатни, караници и недоволство. От всички храни, най-хубаво е житото и хлябът. Всички други храни идват да допълнят хляба.“
Всички древни култури са притежавали различни растения, дървета и храни, които са считали за свещени и са почитани като дарове от боговете. В древен Китай се е вярвало, че оризът бил доставен на Земята като дар от богинята Куан Ин. В Индонезия съществува легенда, която разказва че оризът е доставен на нашата планета от Плеядите. Хризантемата също била свещена за древните китайци. Стара китайска легенда разказва, че Хосо, правнук на императора, живял 800 години без никакви признаци на остаряване на тялото. Той винаги оставал млад, защото пиел от росата от това свято цвете.
Както вече беше споменато, на богинята Изида се приписва дарът на пшеницата и царевицата, които са доставени на планетата. Освен това обаче много други растения също са посветени на богове от древните египтяни. В това число попадат финиковата палма, чиито плодове са фурмите, чесън, лук, праз, зюмбюл и черница. В Гърция лавровото дърво и финиковата палма са били посветени на Аполон. Липата и розата са посветени на богинята Афродита.
Друидите считали имела за подарък от небесата. Той бил възприеман за най-свещеното нещо на планетата. Дъбът също бил от особено значение за тях. В Индия различните разновидности фикуси са свещени за брамините и будистите. Красивото цвете незабравка се счита от брамините, че идва от рая. Ацтеките и маите вярвали, че какаовите зърна са дар за хората от боговете, а смърчът е свещен за индианците от племето хопи.
Световно известният швейцарски ботаник Огюстен Пирам дьо Кандол отбелязва, че произхода на 32 култивирани растения е непознат, а за други 40 също има голяма неяснота. Истинският произход на различните разновидности банани, какаото и пшеницата и до днес не са открити. Императорската лилия, люляка и някои видове рози също са растения с непознат произход.
Може би най-голямото доказателство за истинския произход на зърнените храни обаче, се крие в колосалния ефект, който тяхната символика отпечатва в съзнанието на хората. Очевидно е, че този „дар“ не е бил съвсем „алтруистичен“ и на практика всички племена и народи плащат тежък данък като отплата за „полученото благоволение“. Тази отплата се съдържа в поставената почти до степен на зомбираност колективна памет на хората от различни краища на света изразена чрез земеделските ритуали, които те и до днес изпълняват под най-разнообразни форми. И за разлика от древните времена, когато самите ритуали са се извършвали пред самите „богове“ и е можело да се направи тази пряка идентификация, то след специфичните исторически събития, които сполетяват планетата, всички тези церемонии се извършват на едно почти автоматично и полуосъзнато ниво.
В тази връзка информацията, която световно известният английски етнолог Джеймс Фрейзър представя в своите проучвания на обичаите и вярванията на стотици племена по света, дава уникални възможности за изследване какмеждуособните извънземни конфликти на планетата рефлектират в поведението на хората обсебвайки до голяма степен живота им. Примерите в тази насока могат да бъдат хиляди, затова ще се спрем само на няколко по-специфични акцента за илюстрация на изложената теза.
Започвайки от Египет, Фрейзър отбелязва, че египетската жътва не е през есента, а през пролетта, през месеците март, април и май. За стопанина времето за жътва, най-вече през добра година, трябва да е радостно – като прибира снопите, той е възнаграден за дългия труд и напрегнатото очакване. Но дори да е изпитвал тайна радост, когато жънел и прибирал реколтата, старият египетски селянин смятал за необходимо да скрива естествените си реакции и да си придава вид на дълбоко униние. Нали прерязвал със сърпа си и стъпквал под копитата на добитъка на хармана тялото на житния бог? Затова съобщават, че според древния обичай египетските жътвари се биели по гърдите и оплаквали първия ожънат сноп,като призовавали Изида.
По всичко изглежда, че заклинанието имало формата на меланхоличен напев, на който гърците дали названието „манерос“. Същите плачливи мелодии нареждали жътварите във Финикия и други части на Западна Азия. Вероятно всички горестни песнички били вопли по житния бог, убит от сърповете на жътварите. В Египет убитото божество бил Озирис, а названието „манерос“, дадено на погребалната песен, вероятно е извлечено от думите „Ела си у дома“, което се повтаря често в жалбата по мъртвия бог.
Първоначалната същност на богинята Изида е дори по-трудна за определяне от същността на нейния брат и съпруг Озирис. Нейните атрибути и епитети били толкова многобройни, че в йероглифите я наричат „многоименната“, „хилядоименната“, а в гръцките надписи – „с десетте хиляди имена“. Древният Египет със сигурност е дал своя принос за пищния символизъм на католическата църква, както и за безплътните абстракции на нейната теология. И наистина в изкуството фигурата на Изида, която кърми невръстния Хор, дотолкова прилича на Мадоната с младенеца, че понякога е бивала обожавана от невежи християни.
Може би все пак ще сме в състояние да доловим първоначалното ядро, около което са се добавили другите елементи, благодарение на един бавен процес на натрупване. Защото ако нейният брат и съпруг Озирис бил в един от своите аспекти житен бог, тя положително е била богиня на житото. Защото, ако можем да вярваме на Диодор Сикул, чийто източник, доколкото може да се разбере, е египетският историк Манефон, откриването на пшеницата и ечемика били приписвани на Изида и на нейния празник имало шествие със стебла на тези растения – така отбелязвали благото, с което тя дарила хората.
Както бе посочено, когато египетските жътвари жънели първите стебла, те ги полагали на земята и се блъскали по гърдите, ридаейки и призовавайки Изида. Обичаят вече намери своето обяснение като скръб по посечения от сърпа житен дух. Сред епитетите, с които определят Изида в надписите, са „Създателка на зеленина“, „Зелена богиня, чийто зелен цвят е като зеленото на земята“, „Господарка на хляба“, „господарка на бирата“, „господарка на изобилието“. Според Бруг тя е: „не само създателка на свежата зеленина на растителността, която покрива земята, а е и самата зелена нива, която олицетворява“. Това се потвърждава от нейния епитет „sochir“ или „sochet“, означаващ „житна нива“, дума, която е запазила смисъла си на коптски. Гърците схващали Изида като богиня на зърното, защото я отъждествявали с Деметра. В една гръцка епиграма я наричат „онази, която роди плодовете на земята“ и „майката на житния клас“, а в композиран в нейна чест химн тя говори за себе си като за „царица на житната нива“ и е определена като „натоварена с грижата за богатата на жито бразда“. Съответно на това, гръцките и римските художници често я представят с класове в косата или в ръката.
Други народи също изпълнявали аналогични церемонии, вероятно със същата цел. Съобщава се например, че от всички култури царевицата стояла на първо място в стопанската дейност и церемониите, изпълнявани от индианците чероки. При тях тя носи названието „Старицата“ – намек за мита, че е поникнала от кръвта на стара жена, убита от непокорния си син. След като приключела жътвата, жрецът и неговият помощник отивали на полето и пеели песни-заклинания на духа на царевицата. Чувало се високо шумолене и хората смятали, че го причинява Старицата, която донася царевица на нивата. От нивата до къщата винаги оставяли ясна следа, „та царевицата да си стои у дома и да не тръгне да скита другаде“. Друга странна церемония, за която дори и споменът е забравен, се изпълнявала след първото бране на царевицата, когато стопанинът или жрецът заставали последователно в четирите ъгъла на нивата и високо ридаели. Дори жреците вече не са в състояние да обяснят защо се прави това. То може да е жалба по кървавата смърт на Селу – Царевичната старица. В този обичай на чероките жалбите и молитвите към Царевичната старица наподобяват древния египетски обичай да оплакват първия ожънат сноп и да зоват Изида в едно от превъплъщенията ѝ като Житната старица. Освен това предпазната мярка на чероките – да оставят ясна следа от нивата до къщата, напомня поканата, която египтяните отправяли към Озирис: „Върни се у дома!“ И до ден днешен в Индонезия е разпространен сложен ритуал, предназначен да върне в хамбара оризовия дух. През септември, когато зрее елевзинското зърно, източноафриканските нанди изпълняват следната церемония: всяка жена, която е засяла такова зърно, отива с дъщерите си на нивите и пали голям огън от клоните и листата на определено дърво. След това изскубват по малко от него, слагат по едно зърно в огърлиците си, сдъвкват друго и го натриват на челото, гърлото и гърдите си. При това жените не проявяват радост, а тъжно ожънват кошница зърно, отнасят го у дома и го слагат на тавана да съхне.
Древните и съвременните европейски народи далеч не са единствените, които са олицетворявали зърнодайните растения като богиня-майка. Същата концепция присъства натрапчиво и у други земеделски народи в далечни краища на света и е била приложена по отношение на местни зърнодайни растения. Ако Европа има своята Пшеничена и Ечемична майка, Америка има своята Царевична, а Индонезия – своята Оризова майка.
При европейските народи е нещо обикновено от жътва до жътва да се запазват в къщата сплетени стебла от последния сноп, или направена от него кукла. Несъмнено намерението, или по-скоро първоначалното намерение е било, запазвайки представител на житния дух, да поддържат неговия живот и активност през цялата година, та посевите да растат и реколтата да е добра. Това тълкуване става доста по-вероятно при положение че и древните перуанци са имали същия обичай. Ето как го описва старият испански историк Акоста:
„Те вземат няколко стръка от най-плодородната царевица, която расте на полето, и с церемонии и тринощно бдение я слагат в определен хамбар, наречен пируа; обличат царевицата с най-богатите дрехи, които имат, прекланят се пред така завитата и облечена пируа и я обожават много, като заявяват, че това е майката на царевицата от потомствените им ниви и че така царевицата се множи и запазва. През този месец те принасят специална жертва и знахарите питат тази пируа дали има достатъчно сили да продължи съществуването си и през следващата година. Ако отвърне с „не“, я отнасят на полето – всеки колкото може да помъкне, и там я изгарят; сетне правят със същите церемонии друга пируа, твърдейки, че я подновяват да не загине царевичното семе, а ако отвърне, че има сили да съществува, ще я оставят до следващата година.“
Вероятно перуанците са почитали наконтения сноп царевица, а не хамбара (пируа) и него са смятали за Царевична майка. Те представяли Царевичната майка като кукла, направена от стеблата на царевица и облечена в пълна женска носия. Индианците вярвали, че „като майка тя има способността да даде и да роди много царевица“.
Северноамериканските мандани чествали пролетен празник, който наричалиженски празник на царевичната магия. Те смятали, че има Старица, която не умира и кара посевите да растат. Тя живеела на юг и напролет изпращала прелетните водни птици като свои представители, за да напомни за съществуването си. Всеки вид птици представял определена, отглеждана от индианците земеделска култура: дивите гъски представяли царевицата, дивите лебеди – кратуните, дивите патици – боба. И когато през пролетта пернатите представители на Старицата започвали да пристигат, индианците празнували женския празник на царевичната магия. Издигали подиуми, на които окачвали сушено месо и други дарове за нея, а на определен ден старите жени от племето – представителки на Старицата, която не умира– се събирали край подиумите и всяка от тях носела в ръка по една завързана на тояга царевица. Първо забивали тоягите в земята, после танцували около подиумите и най-сетне отново грабвали тоягите. Междувременно стариците биели барабани, въртели кречетала и изобщо осигурявали музикалния съпровод. На свой ред идвали млади жени и слагали в устата на стариците сушено месо, в замяна на което получавали по едно зърно от осветената царевица. Три или четири зърна от свещените поставяли в съдовете на младите жени, за да ги размесят след това внимателно със семето за посев, защото предполагали, че така ще го оплодят. Окаченото на подиумите сушено месо принадлежало на старите жени, защото те представяли Старицата, която не умира.
Сходен празник на царевичната магия имало наесен – да привлекат стадата бизони и да си осигурят необходимото месо. На него всяка жена носела в ръцете си по едно изскубнато царевично стъбло. Названието „Старицата, която не умира“ давали едновременно на царевицата и на птиците, които смятали за символи на плодовете на земята. Есенно време, когато птиците отлитали на юг, индианците смятали, че си отиват у дома при Старицата и ѝ отнасят окачените на платформите дарове, най-вече сушеното месо, което тя изяждала. В случая божеството на царевицата се схваща като Старица и е представено в материална форма от стари жени, които в това си качество получават част от предназначените за нея дарове.
Житната майка на европейските народи има свое съответствие в Оризовата майка на минангкабауерите от о. Суматра. Те определено приписват на ориза душа и се случва да настояват, че счукан по стария начин, оризът има по-добър вкус от олющения в мелница, защото в мелницата тялото му е така наранено и набито, че душата е избягала от него. Също като явайците те смятат, че оризът се намира под специалното покровителство на женския дух на име Санинг Сари, която си представят тясно свързана с растението, и затова то често носи нейното име, тъй както римляните са наричали житото Церера. Санинг Сари е представена от определени стебла или зърна, наречени „индоеа пади“, или буквално Оризова майка, име, което дават на духа-покровител. Тази така наречена Оризова майка е повод за множество церемонии, изпълнявани при засаждането и жътвата на ориза, а и докато го пазят в хамбара.
Изключително особен интерес предвид книгата за двете Империипредставлява един друг земеделски обичай свързан с двойственото олицетворяване на зърнените храни като майка и дъщеря. Сравнени с Житната майка в Германия и Жътвената дева в Шотландия, гръцките Деметра и Персефона са по-късни плодове на религиозното развитие. Но като членове на арийското семейство гърците трябва по някое време да са имали жътвени обичаи като обичаите, изпълнявани все още от келти, тевтонци и славяни, и далеч извън границите на арийския свят – от перуанските индианци и от много народи в Индонезия. Това доказва, че идеите, на които почиват тези обичаи, не се свеждат до някаква раса, а възникват при всички земеделски народи. В такъв случай Деметра и Персефона, тържествените и красивите фигури от гръцката митология, вероятно са произлезли от някакви по-стари вярвания и обичаи. Така че ако прототипът на Деметра е Житната майка от Германия, то прототипът на Персефона е Жътвената дева, която в Балкидър продължават всяка есен да правят от последния сноп. Историята как Деметра заченала от Ясион на три пъти преорана нива, може да се сравни със западно-пруския обичай с привидното раждане на дете на ожънатата нива. В този пруски обичай мнимата майка представя Житната майка; мнимото бебе – Житното бебе, и цялата церемония е заклинание, предназначено да осигури реколта през следващата година.
В съвременните народни обичаи житният дух е представен обикновено от Житна майка (Старица и т.н.) или от Дева (Житно дете и т.н.), а не от Житна майка и Дева. Тогава защо гърците представят житото едновременно като майка и дъщеря? Всъщност тази концепция има свое проявление и при други народи:
В бретонския обичай снопът-майка (голяма фигура, направена от последния сноп с малко житно бебе в него) явно представя едновременно Житната майка и Житната дъщеря, но последната още не е родена. Освен това в току-що споменатия пруски обичай жената, която играе ролята на Житна майка, представя зрялото жито, детето вероятно представя житото от следващата година, което съвсем естествено може да се смята за дете на тазгодишното, защото от семето на тазгодишната реколта ще покарат посевите през следващата година. Малайците и шотландските планинци представят житния дух в двойствена женска форма, стара и млада, посредством взетите от зрялото жито класове. В Шотландия старият житен дух се появява като Карлин или Кайлийч, младият като Дева; докато у малайците духовете на ориза са определено свързани като майка и дъщеря.
Точно в този момент Фрейзър споменава за една изключително важна специфика, която може да ви разкрие много, ако погледнете на нея през призмата на древната ни и скрита история. Защото на практика всеки един аспект и детайл на земните обичаи, вярвания и ритуали е пряко отражение на тази скрита действителност. Фрейзър подчертава, че с промяната на религиозното мислене хората започнали да олицетворяват житото вече не като същество, което преминава през целия цикъл на раждане, растеж, възпроизводство и смърт, в рамките на една година, а като безсмъртна богиня. Последователността изисквала да бъде пожертвано едно от двете олицетворения – майката или дъщерята.
Но двойствената идея като майка и дъщеря сигурно е била прекалено стара и прекалено дълбоко залегнала в народното съзнание, за да бъде изкоренена от логиката и затова в преработения мит трябвало да се намери място както за майката, така и за дъщерята. Това се постигнало, като дали на Персефона ролята, на засятото наесен жито, което покарва през пролетта, докато Деметра останала да играе малко неопределена роля на натежалата майка на житото, която оплаква неговото ежегодно изчезване под почвата и се радва на повторното му появяване през пролетта. Така вместо системна последователност от божествени същества, всяко от които живее по една година и ражда своята приемничка, преработеният мит дава израз на идеята за две божествени и безсмъртни същества, едното от които всяка година изчезва и отново се появява от земята, докато на другото не му остава нищо, освен според сезона да плаче или да се радва. Тук особено интересен „жокер“ и специфичен белег се явява факта, че Деметра е богиня,която е почитана дълго преди олимпийските богове (които от своя страна са олицетворението на преврата и смяната на системата)! В късната античност култът към Деметра се смесва с този на Кибела!
И докато изброените до момента земеделски ритуали представят по-скоро символично „отплатата за даровете на зърнените храни“ то за съжаление Фрейзър описва десетки други такива, в които цената е била далеч по-жестока! Всъщност в своето изследване той стига до извода, че на практикавсички днешни земеделски обичаи са „смекчени“ и видоизменени версии на реалните човешки жертвоприношения, които масово са се извършвали в древността. Особено покъртителни са свидетелствата идващи от Мексико. Йезуитът Акоста описва потресаващите сцени на тамошните ритуали изразяващи почитта към боговете. (Повечето специфични и до голяма степен ужасяващи детайли умишлено ще бъдат спестени.)
Честта да живееш известно време като бог и да умреш от насилствена смърт в същото това качество, не било „привилегия“ само на мъжете в Мексико. На жените се разрешавало или по-скоро ги задължавали да се радват на величието и да споделят гибелта като представителки на богини.
На голям празник през септември например, който бил предшестван от строг седемдневен пост, принасяли в жертва млада робиня, най-хубавата, която можели да намерят, за да представя богинята на царевицатаЧикомекохуатл. Накичвали я с украшенията на богинята, слагали ѝ митра на главата и кочани царевица около врата и ръцете и прикрепяли зелено перо да стърчи право на върха на главата, за да наподобява царевично листо. Както се съобщава, правели това, за да покажат, че по време на празника царевицата е почти зряла. Но тъй като била все още крехка, за ролята на царевичната богиня избирали момиче на крехка възраст. Цял ден водели бедното дете с цялото му великолепие, с поклащащо се на главата му перо от къща на къща да танцува весело, за да весели хората след сивотата и изпитанието на поста.
Вечерта населението се събирало в храма, чийто двор бил осветен от множество фенери и свещи. Там прекарвали нощта, без да спят, и в полунощ, при съпровода на тромпети, флейти и рогове, които свирели тържествена мелодия, изнасяли рамка или покрита носилка, украсена с гирлянди от царевични кочани и чушки и пълна с всевъзможни семена. Носачите я слагали пред вратата на помещението, в което се намирала дървената статуя на богинята. То също било украсено и накичено както отвън, така и отвътре с венци от царевични кочани, чушки, тикви, рози и всевъзможни семена – било някаква чудна гледка и целият под бил покрит с дебел слой от тази, донесена от набожните, растителност. Когато музиката преставала да свири, излизало тържествено шествие от жреци и първенци, с пламтящи факли и димящи кадилници – водели момичето, което играело ролята на богинята. Карали го да се качи на рамката, където то заставало право върху царевицата, чушките и тиквите, с които я били покрили. Ръцете му почивали на две перила, за да не падне. Тогава жреците започвали да размахват димящите кадилници около него, музиката отново подемала и докато свирела, един първенец на храма внезапно пристъпвал с бръснач в ръка и ловко отсичал зеленото перо, което момичето носело на главата си, заедно с косата, в която било прикрепено. После при голяма тържественост и сложен церемониал поднасял перото и косата на дървената статуя на богинята, ридаейки и благодарейки ѝ за плодовете на земята и богатата реколта, която е дарила на хората през годината. Докато ридаел и се молел, всички ридаели и се молели заедно с него. Когато свършела тази церемония, момичето слизало от рамката и го отвеждали на мястото, където трябвало да прекара остатъка от нощта. Всички оставали будни в дворовете на храма при светлината на факлите, докато пукнела зората.
Утринта идвала и множеството, което би сметнало за светотатство да си отиде, все още изпълвало дворовете на храма, жреците отново извеждали момичето, облечено в костюма на богинята, с митрата на глава и царевичните кочани около врата и отново то се качвало на преносимата рамка и стояло право там, като се държало за перилата. Тогава старейшините на храма го вдигали на раменете си и докато част от тях размахвали димящите си кадилници, други свирели на инструменти или пеели, го понасяли през големия двор към залата на бога Хуитцилопочтли, а после отново в помещението, където стояла дървената статуя на царевичната богиня, която то олицетворявало. Карали момичето да слезе от рамката и да застане върху купищата царевица и зеленчуци, разпръснати изобилно по пода на свещената зала. Докато стояло там, всички старейшини и благородници се нареждали в редица един зад друг и носели чинийки, пълни със засъхнала и спечена кръв, която си пускали от ушите катоизкупление през седемте дни на поста. Един по един те клякали пред него, което било равностойно на нашето падане на колене, изстъргвали спечения слой кръв от чинийките и го хвърляли като жертва, в замяна на облагите, които момичето, като въплъщение на царевичната богиня им е дарило. След като мъжете предложели така смирено своята кръв на антропоморфната представителка на богинята, жените, образуващи дълга редица, правели същото, като всяка клякала пред момичето и изстъргвала кръвта от чинийката. Тази процедура продължавала дълго, защото големи и малки, млади и стари, всички без изключение трябвало да минат пред въплътеното божество и да поднесат своя дар. Когато свършело това, хората се връщали вкъщи с препълнени от щастие сърца, за да се гощават, както се съобщава, с риба и всякаква друга храна тъй весело, както добрите християни се нахранват с месо и други телесни блага след дългото въздържание по пости. А когато се нахранели и напиели до насита и си починели след нощното бдение, те се връщали съвсем освежени в храма да видят края на празника.
Както вече беше споменато, този „край“ умишлено ще бъде спестен, защото забраненият за излъчване в десетки държави филм „Cannibal Holocaust“ просто бледнее пред бруталните ужаси описани в изследването на Фрейзър.
Друг подобен пример са жителите на Минданао, един от Филипинските острови, които принасяли човешки жертви „за доброто на посевите“ по сходен начин. Рано през декември, когато съзвездието Орион се появявало в седем часа вечерта, хората разбирали, че е дошло времето да приготвят нивите за сеитба и да принесат в жертва роб. Жертвата принасяли на някакви могъщи духове като възнаграждение за добрата година, на която са се радвали и за да си осигурят благоволението им за идващия сезон. Отново „пикантните подробности“ описващи ритуала ще бъдат пропуснати с уточнението, че само преди малко повече от век тази практика там все още е била „напълно актуална“.
В много случаи изборът на жертвата бил основаван на нейното подобие на житото или на конкретната зърнена култура характерна за населеното място. Точно затова при мексиканските жертвоприношения в деня на лятното слънцестоене боядисвали лицето на жената, която умирала в качеството си на Житна майка, в жълто и червено – цветовете на царевицата. Други африкански ритуали също свидетелстват за подобни практики. В „по-меките“ варианти жертвоприношенията стават посредством животни каквато практика всъщност можем да наблюдаваме и днес. Единствената разлика с древността обикновено се отнася само до избора на вида животно, тъй като в много днешни култури убийството на определени животни с тази цел е абсолютно неприемливо. В миналото обаче, „за да предотвратят предполагаемото болестотворно влияние на Сириус“, през пролетта римляните принасяли в жертва червени кутрета и били убедени, че така посевите ще пораснат зрели и червени. Езичниците от Харан принасяли на слънцето, Луната и планетите човешки жертви, избирани по предполагаемата си прилика с небесните тела, на които ги посвещавали.
Няма никакво съмнение, че всички тези модели на поведение (които обхващат цялата планета под различни форми) се дължат на нещо, което е оставило чудовищна и силно травмираща следа в психиката на хората. Опитите тези практики да бъдат обяснявани с покъртителното невежество и суеверие на древните ни предци са нелепи на фона на детайлите с които същите тези модели са стриктно изпълнявани под формата на ритуали. Те очевидно са копирани от времената когато същите тези практики са били много по-ясно осъзнавани от практикуващите ги, защото пред тях са стоели „боговете“, които са им нареждали и указвали начина на изпълнение до най-малки подробности на което те трудно можели да се противопоставят. С течение на времето споменът за истинската същност на ритуалите е бил достояние само на малцина представители на управляващите касти, а изпълнителите остават в „блажено невежество“, отдавайки своята енергия, попълвайки по този начин своята „квота от лууш“.
Използвани източници: Уил Харт и Джеймс Фрейзър
http://www.parallelreality-bg.com/statii/zagadki/524-2014-12-13-18-44-53.html
Съществуват различни светове, за които повечето хора остават напълно неосъзнати поради факта, че сме временно лимитирани да възприемаме околния свят само с нашите пет сетива. Във всеки един момент обаче ние сме заобиколени и в нас проникват множество вълнови форми, които се движат през тази илюзорна холографска вселена. Нашите сетива постоянно интерпретират и превеждат само малка фракция от тези вълни. Ние бъркаме данните, които възприемаме със сетивата си като единственото „реално“ и по този начин оставаме неосъзнати за безброй други светове. Въпреки всичко върху нас оказват въздействие и тези вълнови форми, които са отвъд нашите възприятия. Всеки, който осъзнава тази основна метафизична истина би разбрал, че е напълно възможно да се използват различни видове „ИЗЛЪЧВАТЕЛИ“, както с човешки така и с „друг“ произход, които да генерират определени вълни на специфична честота. Тези честоти могат да имат много широк спектър от различни ефекти. Те могат както да повдигат, успокояват, лекуват и подхранват така и да бъдат използвани да влияят на човешкото съзнание, да установяват контрол и да доминират цялата холограма и всеки, който е податлив на тези „трансмисии“. Ако вие сте напълно несъзнателни за тези вълни, може да бъдете уязвими поради начина по който оперира тази преходна илюзорна холограма, като приемате различни изкуствено създадени трансмисии, които възприемате за „реалност“. Нашите сетива са механизмите, чрез които електрическите импулси изпращат съобщения до мозъка ни. Мозъкът интерпретира тези импулси в зависимост от индивидуалните ни особености, които са базирани на огромен брой фактори, включително и нашите други инкарнации. Ние виждаме само това, което сме способни да видим и ние всички усещаме света по-доста различен начин. Точно както и нашите компютри, телата ни са програмирани с различни програми, а нашите сетива продължават да ни програмират през целия ни живот. Така човек се превръща в това, което мисли и вярва. Начинът по който всички ние интерпретираме вълните, които ни обграждат зависи изцяло от нас самите, но истинската ни същност остава скрита в събиращите данни превозни средства за души (човешките тела) опитвайки се да си спомним кои наистина сме всъщност докато сме потънали в изпаренията на излъчвателите на Майа.
