Действителността – чиста илюзия

Всяко действие и всяка материя, развити във Вселената, се придържат към това, което познаваме като „действителност”. Идеята, че нашата Вселена се случва като сън на исполин или като продукт на много сложна програма за виртуална реалност, наподобява по-скоро находчив научнофантастичен сценарий, отколкото суровия и несъвършен свят, в който се движим всеки ден…

Но действителността, която долавяме, изглежда противоречи на научната логика, ако вземем предвид, че материята едва ли съществува. Конструктивните блокчета видима материя са атоми, които са просто малки ядра, изгубени в центъра на огромна пространствена празнота, заобиколени от почти невидими частици (електрони), които орбитират около тях с величествена скорост. Ако телата ни бяха поставени под мощен микроскоп, наблюдаваното вероятно би било море от песъчинки в постоянно движение.

Според неотдавнашно проучване в областта на квантовата физика всичко, което познаваме като материя – солидният „цимент” на това, от което изглежда е изградена нашата реалност – не би могло да бъде нищо повече от квантови колебания насред празната вселена. 

Група физици, ръководени от д-р Щефан Дур (Stephen Durr) от института Джон фон Нойман в Германия потвърдиха, че сумата на трите субатомни частици, изграждащи протоните и неутроните (наречени кварки), възлиза едва на 1% от общата им маса. 

Подобно доказателство предполага, че остатъкът от ядрената маса би бил съставен от глуоните – ефимерни частици, бълбукащи насред празнотата, чиято функция е да поддържат единството между триото от кварки в протоните и неутроните. Този факт навежда на хипотезата, че осезаемата ни реалност може да е просто колебания на празнота, или просто нищо.

Другата истина

Това, което виждаме с физическите си очи, е силно ограничено до удобен обхват. Притежанието на очи, които могат да виждат само микроскопични частици, би направило за нас невъзможно да се придвижим в свят с наистина огромни обекти, тъй като обектите, с които комуникираме в общия случай, са съставени от милиарди и милиарди микроскопични частици.

Според биолога Ричард Доукинс ръцете ни усещат скалите на допир твърди и непроницаеми само защото те не могат да проникнат едни в други. За нас е полезно да имаме понятия за твърдост и солидност, тъй като ни помага да се ориентираме в нашия свят.

Придвижвайки се в илюзорна реалност, ние трябва да приемем, че някъде във Вселената може да бъде намерена друга действителност. Би могло да има гигантски покой, бълбукащ мехур или Бог, ако щете.

Тъй като действителността на частиците не би могла да бъде нещо повече от дим и сенки, възможно е реалното съществуване на всички обекти в космоса да лежи в едно или повече паралелни пространства. Много учени предполагат, че точно както един тримерен обект може да хвърля двумерна сянка по земята, една вселена с много измерения (както в случая с Теорията на струните) би могла да хвърля сянка в тримерно пространство.

Ако тази теория е вярна, всеки обект и организъм в този свят не биха били нищо повече от грубо изображение на обекти и организми в една по-„реална” вселена. В унисон с тази теория, съществуването на извънтелесно съзнание в друго измерение би могло да бъде идеалното обяснение за това, че имаме памет, при все че атомите в мозъка ни са заменяни стотици пъти през живота ни. Според Доукинс нито един атом, изграждащ тялото ни, не е бил в него през нашето детство.

Стив Гранд, автор на „Сътворение: Животът и как да го създаваме” (Creation: Life and How to Make It) предполага, че материята се движи от едно място на друго и се съединява мигновено, така че вие да можете да бъдете самите вие. Следователно вие не сте материята, от която сте създадени. Това би означавало, че действителните ни тела са в измерение, което не можем да проумеем – докато едно виртуално тяло, просто контейнер, би било онова, което е в т. нар. от нас „реалност”.

„Казвам, че за тях истината не би била нищо повече от сенки на въображението.”

Платон, „Държавата”

Сенките и цветовете на светлината са груби проекции на една „по-реална” действителност. Вселената, в която съществуваме, се проявява като нещо дори по-илюзорно, където тела, съзнания и планети са части от величествен магически трик без маг или публика.

Учени в Хановер, Германия, работещи с GEO 600 – инструмент, засичащ гравитационните вълни, са на мнение, че са открили „гранулиране” във времепространството, което показва, че нашата Вселена не е нищо повече от гигантска холограма.

Според хората, отговорни за GEO 600, точно както дигиталното изображение губи резолюция при значително увеличение на размера си, уловената интерференция в детектора може да бъде интерпретирана като ограничената резолюция на Вселената за това, което тя е в състояние да предостави на човешкото око. Съществува точно установен момент, в който холограмата на действителността започва да се „пикселизира”.

Учените предполагат, че прецизността на GEO 600, способен да долавя вариации при надлъжните вълни на субатомно равнище, е послужила за откриването на най-малките зрънца, съставляващи тримерната холографска вселена, проектирана от двумерните предели на вътрешността й.

Аз и ти – просто холограми

Идеята за холографската вселена не е нова. През 90-те години учените Леонард Зюскинд (Leonard Susskind) и Джерард Хоофт (Gerard Hooft) изказват предположението, че същият принцип, който кара двумерното изображение върху плоска повърхност да изглежда тримерно, може да бъде приложен върху цялата вселена. 

Тогава защо сетивата ни възприемат реалността по такъв отчетлив и „обемист” начин, ако не сме нищо повече от сенки по плосък екран? Проблемът би могъл да е в това, че нашите човешки очи и мощните ни телескопични обективи се придържат към действителността на такава холограма на останалата част от Вселената.

Второто, което трябва да вземем предвид е, че органичният ни мозък също се намира в илюзията, като по този начин никога не е способен да обясни една Вселена с по-голям или по-малък брой измерения от тези, които могат да бъдат доловени.

Според неврофизиологът Карл Прибрам (Karl Pribram), основател на Центъра за церебрални изследвания към Радфордския университет във Вирджиния, умовете ни са холограми, интерпретиращи Вселената-холограма, като математически конструират действителност чрез интерпретиране на честоти, идващи от друго измерение – сфера на значима реалност, простираща се отвъд пределите на време и пространство.

Въпреки това теорията за холографската Вселена, съставена от две единствени специални измерения, се разминава с теориите за многобройните измерения, произлизащи от теорията за суперструните. Преди този признак за несъвместимост на хипотезите много учени вече предполагат, че Вселената е холограма или илюзия, създадена от частици в празнотата. Но всички научни опити за проумяване на истината насред миража се оказват впримчени в обезсърчаващ низ от недоказуеми теории.

Много авангардни теоретици са на мнение, че смущаващото разминаване между квантовата физика и относителността би могла да обясни исторически спорни явления в научната сфера, като онези, при които съзнанието не изглежда да е свързано с мозъка – например близките до смъртта преживявания, далечното виждане и предчувствието.

При всички случаи, днес Платоновата алегория за пещерата би изглеждала най-рационалната опция за обяснението на тези ярки ежедневни преживявания, интерпретирани от мозъците ни като реални проявления на света.

В. "Епохални времена" 


http://www.epochtimes-bg.com/2010-01/2010-01-31_01_d.html 

Менталната фотография

   Психическата фотография, наричана още „ментална фотография", предполага способността да се предава изображение, съществуващо в човешкия разум или в отвъдния свят, върху обикновена лента. Малцина медиуми притежават този талант...
Един от онези, които твърдят това, е Ури Гелер, по-известен със
своята способност за психокинеза огъва лъжици, ключове и други метални предмети. Но понякога той създава и ментални фотографии.
Лорънс Фрид - фотограф, носител на много награди и бивш президент на американското общество на фотографите, потвърдил такъв случай с Гелер. Държейки в ръце апарата на Фрид «Никон» със затворен обектив, Гелер успешно «заснел» цялата лента; след проявяването на няколко от кадрите се появили изображения на Гелер. Но той не създавал изображения на починали, макар да го смятал за възможно. Според него, ако нещо е толкова материално като мислите, защо пък да не може да бъде сниман мъртвият чрез жив човек.
Тед Сериез - фотограф-медиум, които се обучавал при доктор Джули Айзенбад психиатър от Колорадския университет, работил почти изключително над фотографирането на починали, докато преди няколко години способността му не изчезнала
Сериез направил стотици снимки на починали роднини и приятели и на много непознати духове.
Всички те се появявали като размити изображения, почти винаги заобиколени от димна завеса, приличаща на прозрачна и ярка аура. Но според доктор Айзенбад най-добрите медиуми-фотографи, създаващи «удивителни портрети» (от които мнозина са разпознати като изображения на починали сега или в исторически отдалечени времена), са членовете на семейство Вейе от Сидни в Мейн.
Мнозина от семейство Вейе притежават способността да правят медиумически фотографии, но най-добри са бащата Джоузеф и двама от синовете му - Фред и Ричард. Джоузеф най-добре от всички се съсредоточава върху предмета на изследванията. Вейе използвали за снимките обикновен апарат «Полароид» и черно-бяла лента, фотографските им ефекти включвали светлинни кръгове, тайнствени облаци, предмети, които не се намирали пред камерата и наи-потресаващото ясни лица на хора, за които е известно, че са мъртви. Доктор Айзенбад започнала да изучава работите на Вайе през 1968 година, като се убедила в оригиналността на фотографиите. Според нея има доказателства, че изображенията на починалите могат да бъдат получени на лента. Работите на Вайе са били изучавани и в института «Розъри Хил» и в колежа на Бъфало, щата Ню Иорк, от биохимика доктор Джаста Смит. Работите им прегледал и Чарлз Хоронтън - бивш президент на парапсихологическата асоциация. Всички, които наблюдавали как снимат Джоузеф, Фред и Ричард, са съгласни, че в това има нещо дълбоко необикновено и много истинско.
Семейство Вейе наследили способностите си от своите предци и започнали да експериментират през 1965 г. с планшетка за спиритически сеанси. Джоузеф, който се занимавал с конкретно тълкуване, работел в някоко от гробищата в града. От време на време Вейе получавали указания къде и кога да снимат. Например на 19 януари 1969 г. Вейе получили съобщение от същество, което се нарекло Каръл Фарнъм.
«Какво можеш да представиш като доказателство за твоята реалност?», попитали те. «Прозрачен кръг светлина - това е всичко, което мога да предложа», отговорила Каръл. «Говориш за паранормална фотография?», бил въпросът на Джоузеф. Тя потвърдила и дала нужните указания. Джоузеф извадил своя «Полароид», навел го към източната стена на кухнята и снимал. На снимката бавно се проявил сияещ светещ кръг... Джоузеф задал на съществото още въпроси. За няколко дни спиритически сеанси били изяснени подробности около насилствената смърт на Каръл Фарнъм в хотел «Шамрок» на Канзас стрийт в Сан Диего, Калифорния. Съществото назовало много имена и адреси в Ню Хемпшир, Кънектикът, Ню фаундленд и Калифорния, където според Каръл Фарнъм можело да се получат сведения за майка й. Вейе направили справки и няколко имена се оказали истински.
Оттогава много други същества казвали на Джоузеф, Фред и Ричард към кое именно място в кухненската стена да насочат «Полароид»-а, за да получат «удивителни» снимки. Понякога Вейе просто насочвали апарата напосоки и получавали снимки на умрели хора. Работата на Вейе може да бъде оценена като паранормална дейност на «фотографите на духове». Вейе не знаели предварително какви изображения ще се получат и не контролирали ситуацията. Когато снимали, само усещали леден полъх по лицата си и чували шумове в другите стаи на къщата.
В края на 1969 г. Вейе заминал за Денвър, за да посети доктор Айзенбад и да покаже снимките. Доктор Айзенбад водела Вейе на различни местни гробища и му казвала да снима напосоки гробниците, дърветата, небето. Внимателно наблюдавала всяко движение. На множеството снимки се оказали ясни изображения на хора, обкръжени от своята аура. При по-нататъшните изследвания д-р Айзенбад била удивена, като открила, че лицата лесно се разпознават. Всъщност няколко снимки давали изображения на лица, починали преди повече от сто години. Доктор Айзенбад изключила възможността за измама, тъй като в много от случаите фотографиите се намирали в колекцията на Ноа Роуз в отделението за западна история на Университета в Оклахома, което не е било известно на Вейе. При това те никога не са били в Оклахома.
При второто си посещение в Денвър д-р Айзенбад завела Вейе в кабинет в отделението по фотография на медицинския факултет на Университета в Колорадо. Началникът на отделението бил починал преди няколко дни. Те влезли в кабинета на покойния и Вейе направил с «Полароид»-а три снимки на бюрото. Две от снимките били празни, но на третата започнало да се появява млечнобяло изображение на мъж. Новият шеф на отделението, който присъствал в момента, объркан, напуснал кабинета.
Вейе опитали да направят медиумическа фотография и на повърхността на Луната. През 1968 г. Уилям Кук - учен от североамериканската корпорация «Рокуел» в Лос Анджелис, която подготвяла всички експериментални снимки за космическия полет на «Аполо», позвънил на д-р Айзенбад. Парапсихологът-любител Кук искал тя да направи опит да получи медиумическа фотография от повърхността на Луната, преди първият космически кораб «Аполо-8» да се приземи. Искал да сравни двата комплекта снимки. Д-р Айзенбад се обърнала към семейство Вейе с тази молба и те се съгласили да опитат, но предупредили, че може и нищо да не излезе - случвало се е и преди. Една вечер, когато били в дома си, Вейе се съсредоточили върху Луната и направили няколко снимки, като през цялото време насочвали апарата към стената на кухнята. На няколко от снимките се оказали странни изображения. Те били изпратени на Кук три дни преди кацането на «Аполо» на Луната. Кук казал: «Снимките не напомнят никаква местност нито в Мейн, нито в Съединените щати». Тои твърдял, че снимките удивително приличат на по-късно направени от «Аполо» снимки от повърхността на Луната, изобразяващи кратери и неравна, суха почва. Д-р Айзенбад казала за Вейе: "Впечатленията ми за тях са наи-благоприятни. Нямам никакви основания да ги подозирам в измама. Изглежда, те са в състояние да получават фотографии на починали»...