Световната конспирация Дейвид Айк (Откъс)

Истинската стойност на човешката личност се изразява в това доколко се е освободила от самата себе си.“ Алберт Айнщайн С риск да досадя на читателя, ще отбележа нещо очевидно: човек е изгубен тогава, когато не знае къде се намира. Ясно и просто. Ние сме изгубени, когато не разполагаме с необходимата информация, която да ни покаже къде се намираме и без която не можем да намерим пътя към целта. Това също е очевидно. Как можем да стигнем някъде, ако не знаем дори къде се намираме? Всичко това е близко до ума, но човек невинаги приема с ума си това, което е пред очите му. Както се казва, ако искаш да скриеш нещо, го постави на видно място. Именно в току-що казаното се състои бедата на „човечеството“. Ние сме изгубени, защото а) не знаем къде се намираме и б) нямаме достъп до необходимата информация, която да ни покаже къде се намираме. Всъщност в нашия случай нещата са дори още по-сериозни. Ние не само че не знаем къде се намираме, но не знаем даже кои сме. Джон Ленън пише: „Как да вървя напред, като не знам в каква посока гледам? Как да вървя напред, като не знам накъде да завия?“. Без тези координати – кои сме и къде се намираме – как можем да разберем какво виждаме и какво усещаме? Не можем. Затова правим догадки (често произволни) и тези догадки наричаме „религии“ и „научни теории“. Говорим за „обосновани догадки“, основаващи се на най-надеждната налична информация, но какво би станало, ако се окаже, че тази информация – получена чрез религията и науката – е напълно невярна, и което е още по-важно, е била нарочно създадена така? В такъв случай ще се окажем в още по-сложна ситуация, отколкото просто да не знаем в каква посока да тръгнем. Ще излезе, че сме поели в грешна посока, вярвайки, че онзи с калимявката или микроскопа, който случайно ни е упътил, знае какво говори. Днес все по-ясно разбираме, че пътната карта, с която си служим в живота, вече е остаряла и при това сме я гледали наобратно. Или по-точно, това са правили вместо нас (често без да подозираме) представителите на една система, която може да съществува само ако ни държи в неведение за компаса и координатите, които ще ни отведат до целта. Някой е разместил пътните знаци, за да ни заблуди и да ни контролира. Целта на настоящата книга е да ви помогне да разберете кои сте, къде се намирате и как шепа хора манипулират живота ви до степен и с намерения, които дори не можете да си представите. От това ще зависи всичко останало и този „свят“, който досега е изглеждал побъркан, странен и необясним, изведнъж ще застане на фокус. Светът ни изглежда побъркан, защото го гледаме под грешен ъгъл. Достатъчно е само да променим гледната си точка и... „Я-аа, такава ли била работата!“. Първа ключова координата: Кои сме ние? Ако попитате някого кой е, най-вероятно ще ви отговори нещо от рода на: „Аз съм Джо Еди-кой си. Работя във фирма в лондонския район Тутинг, женен съм, с три деца. Обичам футбол и градинарство, искам да отида на гости на брат си в Австралия“. Такива неща чуваме непрекъснато в телевизионните игри, когато водещият моли участника: „Кажете нещо за себе си“. Хората се идентифицират със своята професия, доходи, предпочитания и това, което бихме нарекли „личност“, „индивидуалност“ или „натюрел“: – „Обичам да се смея и да се забавлявам“, „Обичам домашния уют и спокойния живот“ и т.н. Но и тук можем да попитаме какво би станало, ако разберем, че това, което определяме като „аз“, нашата „личност“, дори нашият пол, изобщо не сме ние. Ами ако всичко това е плод на някаква компютърна програма и някой ни е заблудил, че това сме ние? Бихме сметнали за ненормално, ако попитат някой астронавт кой е и той започне най-подробно да описва скафандъра си: „Аз съм модел Марк III на НАСА, създаден през 90-те години на XX в. Имам твърда горна част на торса, двустепенно изрязани транзитивни (предавателни) елементи в седалищната област и въртящи се спираловидни ставни елементи в раменете, кръста и ханша, позволяващи абдуктивно-адуктивни (отклоняващо-притеглящи) движения. Издържам на налягане от 0,56 атмосфери. Искам да отида при брат си в Международната космическа станция.“ Сигурно ще си помислим, че на този човек му има нещо, вероятно защото е бил подложен на прекалено високо налягане. Какъв глупак – все едно скафандърът му е самият той! Има нужда от лекар горкият, много голяма нужда, и то спешно. Да, така е, но ако се замисли човек, той не е единственият, нали? Ние, обикновените „хора“, правим абсолютно същото. Мислим, че нашият скафандър – това сме ние, и щом веднъж тръгнем да мислим в тази посока, целият пейзаж отива по дяволите. Как може астронавтът да работи, ако си мисли, че скафандърът му – това е той? Та нали тогава би настъпил невъобразим хаос! Е, огледайте се наоколо, вижте целия този „свят“ от хора, които вярват, че са скафандри – и какво откривате? Невъобразим хаос. А и как би могло да бъде другояче? И тъй, първото откритие по пътя към свободата: вашето тяло – това не сте „вие“, а един удивителен биологичен компютър, чрез който „вие“ изживявате действителността. Тялото ви е съсъд, средство, но това не сте „вие“, не е вашето „аз“. Скафандърът е средството, чрез което астронавтът се докосва до други „светове“. Същото се отнася и за тялото. Нашето тяло – това не сме ние, защото ние сме Безпределното съзнание, Всичко-което-е, едно непрекъснато енергийно поле, в което всички „светове“ съществуват и същевременно не съществуват. Единствената разлика между всички създания е нивото им на осъзнаване, че те са Всичко. Колкото по-дълбоко осъзнаваме това, толкова по-близо сме до нивото на висшето „знание“ и възприятие, и обратното – ако възприемаме себе си като отделен „индивид“, различен от всичко останало, ние губим връзката си с Безпределното единно цяло, което всъщност представляваме. Живеем в свят на разделение и „различия“, защото сме забравили – в резултат на външна манипулация – своята истинска безпределна същност. Алберт Айнщайн нарича действителността „илюзия, макар и трайна“. Той казва: „Човекът е част от цялото, което наричаме Вселена – част, която е ограничена във времето и пространството. Той възприема себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от всичко останало и това е един вид оптична измама на съзнанието му. Тази измама е като затвор за нас, тя ни ограничава в рамките на личните ни желания и обичта ни само към най-близките. Трябва да се стремим да се освободим от този затвор, като разширяваме обхвата на своето състрадание, така че в него да попаднат всички живи същества и цялата природа в нейното великолепие“. Освен това трябва да приемем идеята, че сме Безпределно съзнание. Това е такова ниво на съзнанието, при което то знае, че е всичко. Това е самоосъзнатото ВСИЧКО. Помислете например каква е разликата между водната капка и океана. Капката се асоциира с представата за отделното, за индивидуалното „аз“, което не е свързано с нищо друго. Също като при хората – ние мислим, че сме „Бил Еди-кой си“ или „Етел Еди-коя си“. Но когато капката попадне в океана, можем ли да определим къде свършва океанът и къде започва капката? Няма нито начало, нито край, няма алфа и омега, защото всичко е едно Единно цяло. На това ниво няма „ние“ – всичко е едно Безпределно „Аз“. Част от този океан може да е тиха и спокойна, а друга част да е бурна и развълнувана, но това е все един и същ океан, едно и също Единно цяло. Ние винаги сме океанът, винаги сме Безпределното съзнание и не можем да се отделим от него в буквалния смисъл на думата. Но когато забравим кои сме, ние изпадаме в заблуда и придобиваме усещането, че сме нещо отделно, че сме капка, и тогава възприемаме действителността през малкия обектив, който това усещане създава в съзнанието ни. Този обектив възприема онова, в което вярва, и поражда усещания, които съответстват на тази вяра. Дребнавите мисли правят хората дребни, независимо че човек е Безпределното възможно. В това се състои бедата на т.нар. човечество. Ние сме океан, Безпределно съзнание, но въпреки това вярваме, че сме само една слаба незначителна капчица. Идентифицираме се с отделното, с някаква „част“, вместо с единното цяло. Това е така, защото представата ни за действителността е тотално манипулирана, в резултат на което отъждествяваме своето „аз“ с биологичния компютър, наречен „тяло“. Помислете колко много религии обявяват за богохулство твърдението, че човек е Всичко, или както те го наричат – „Бог“. На нас не ни е позволено да смятаме, че сме Бог; трябва да бъдем смирени, да приемем, че сме нисши грешници и да треперим пред Всевишния – или пред онези над нас. Ти си едно нищо, човеко, свиквай с тази мисъл! – и само ако свещениците кажат добра дума за теб, имаш някакъв шанс да не се пържиш в Ада. Тези глупости са измислени от хората, които контролират религиите (а не от програмираните им лакеи със смешните шапки), за да ни задържат завинаги на компютърното ниво на възприятие – нивото, на което лесно можем да бъдем водени като стадо животни. Вижте само с какъв език си служи религията – „Господ е твоят пастир, а ти си част от стадото“. Хората, затворени в телесно-компютърната реалност, ще нарека „несъзнаващи“, а тези, които си дават сметка за съществуването на едно по-голямо цяло, ще нарека „съзнаващи“. Всъщност всички създания са „съзнаващи“, само нивото на съзнанието им е различно, но за да опростя максимално нещата, все пак ще използвам понятията „съзнаващи“ и „несъзнаващи“. При така формулираната дефиниция, почти всички хора на земята са несъзнаващи, защото се идентифицират със своето тяло-компютър (фиг. 1). За щастие, във времето, в което живеем, това започва да се променя. Компютърна реалност Биологичният компютър често бива определян като „жив“ компютър. Дефиницията на термина „биологичен“ е: „който се отнася до живота и живите същества“. Това е компютър, който стига до решения, без да му бъде указано как точно да прави това. Днес такива компютри се разработват по целия свят, макар че, естествено, те не са нещо много повече от детско сметало в сравнение с биологичния компютър на човешкото тяло. Но принципът е същият. Проф. Бил Дито, който ръководи изследванията върху биологичните компютри в Технологичния институт на Джорджия, казва: „Обикновените компютри винаги имат нужда от абсолютно точна информация, за да стигнат до верния отговор. Надяваме се биологичният компютър да може да намира верния отговор въз основа на частична информация, като сам попълва празнините“. Най-просто казано, биологичните компютри донякъде притежават способността да мислят самостоятелно. Това важи и за човешкото тяло, и то в много по-голяма степен, но проблемът е там, че позволяваме на тялото да мисли вместо нас. Ние сме в плен на илюзията, че тялото ни – това сме ние, затова смятаме, че всички мисли и чувства на тялото компютър са наши мисли и чувства. Но това невинаги е така. Всъщност изобщо не е така, когато става дума за висшите нива на нашето Безпределно съзнание. Аз бих осъвременил цитираната в началото на тази глава мисъл на Алберт Айнщайн по следния начин: „Истинската стойност на човешката личност се изразява в това доколко се е освободила от своята компютърна същност“. Частите на компютъра функционират също както частите на човешкото тяло, защото са принципно едни и същи. В основата на системата на тялото компютър лежи генетичната мрежа (ДНК мрежата), а една от многото функции на тази мрежа е да пренася информация между клетките. Когато преносът на информация протича нормално, ние сме „здрави“, защото точната информация достига до точните клетки в точния момент. Именно тази комуникационна система се бори с болестите, лекува рани и натъртвания, освобождава химични вещества и поглъща токсини, когато е необходимо, за да поддържа баланса и да реагира на опасностите и промените. Когато системата се повреди, настъпва объркване на командните импулси в нея, също както при развален джиесем, и тялото престава да функционира добре. Това наричаме „болест“, а тя може да бъде физическа, умствена или емоционална. Помислете какво става, когато настъпи хаос в командните импулси в един настолен компютър в резултат на „вирус“ или нещо друго. Компютърът започва да дава признаци на „заболяване“ или дисхармония. Отначало може да бъде засегната само скоростта му на работа и тогава казваме, че „компютърът е бавен“. А той е бавен, защото скоростта и ефективността на пренасяне на информацията през системата му не са оптимални. Впоследствие „вирусът“ може до такава степен да разстрои преноса на информация, че компютърът вече няма да може дори да се включва. И какво казваме в такъв случай? „Компютърът ми умря.“ Същото става и когато „ние“ умрем. Всъщност „ние“ не умираме, защото това е невъзможно. Ние не сме тяло, а Безпределно съзнание. Не ние, а нашият компютър умира, когато комуникационната му система се повреди и вече не може да функционира, или когато съзнанието реши да напусне тази реалност и да сложи край на усещането ни за нея. Съзнанието е източникът на захранване, с който работи компютърът, то е, така да се каже, „контактът“, в който компютърът се включва към „мрежата“, а когато някой дръпне щепсела от контакта, компютърът угасва. Какво ще стане, ако хвърлим компютър от голяма височина? Той вече няма да работи – иначе казано, ще умре. А какво ще се случи, ако човек бъде хвърлен от голяма височина? Същото. Какво става, когато компютърен вирус разруши операционната система на компютъра? Той вече няма да работи – ще умре. А когато вирус, рак или друго заболяване разруши операционната система на тялото? Отново същото. Какво става, когато паметта на компютъра откаже? Тогава функциите му се разстройват и той вече не може да реагира на командите и информацията, както преди. А ако това се случи с „човешко същество“? Тогава ще говорим за болест на Алцхаймер, или умствено заболяване. Когато компютърът е излязъл от активен режим и си почива, той е в „режим на сън“ (англ.: sleep mode). Същото е и с човешкото тяло. Можем да продължим с тези сравнения до безкрайност – и това е нормално, когато става дума за едни и същи основни явления и принципи на действие. Но това, което трябва отново да подчертаем, е, че не ние умираме и не ние се разболяваме от Алцхаймер или умствено разстройство, а тялото компютър. Също както и човек, който работи на компютър, не може да прихване компютърен вирус. Това, което наричаме „умствено заболяване“, не е проблем с нашето Безпределно съзнание, а компютърна повреда. Човек може да е най-добрият компютърен оператор на света, но ако машината пред него не може да обработи въведените данни, той няма да успее да я накара да работи пълноценно. Обикновено смятаме, че след време компютрите вече не могат да вършат това, което са вършили преди, и ние не можем да направим нищо по въпроса, особено когато остареят и се износят. А какво казваме, когато тялото ни остарее? „Аз вече не мога да върша каквото вършех преди.“ Обърнете внимание, че казваме „аз“, когато говорим за тялото в подобни случаи. Но тялото компютър – това не сме ние. Ние сме съзнание – всичко, което винаги е било, е, и ще бъде вовеки. Ние сме Безпределно съзнание, а не нещо пределно като компютъра, но когато не виждаме разликата между едното и другото, нашата навигационна система си мисли, че затворът всъщност е свободен път. Светът, в който живеем, е устроен така, че да не можем да правим разлика между тези две неща, защото така можем да бъдем контролирани и потискани, както ще стане ясно от настоящата книга. Компютрите са програмирани да реагират на набор от команди, наречени „софтуер“. В един компютър обикновено има платка, наречена „дънна платка“, която изпраща електрически сигнали към различните части, а основният елемент, който обработва информацията в системата, е микропроцесорът, известен като CPU (central processing unit – централна оперираща единица). Има също така памет, наречена харддиск („твърд диск“), както и друга, „виртуална памет“, или RAM, която съхранява информация само докато компютърът работи. Ако има нещо във виртуалната памет, което искате да съхраните, трябва да го прехвърлите върху твърдия диск, като натиснете Save. Компютрите разполагат и със софтуер, който ги предпазва от сривове в резултат на вируси и други външни атаки. Този софтуер се нарича „защитна стена“ (англ.: firewall) или антивирусна програма, като например Norton Anti-Virus. Тялото компютър функционира горе-долу по същия начин. То има харддиск, виртуална памет, платка и антивирусен „софтуер“. Генетичен харддиск Харддискът на тялото е съставен от дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК) и клетки. Както ще видим по-долу, клетките приличат на компютърни чипове. Двойната спираловидна верига на ДНК в клетките се смята за генетичната библиотека на тялото, която съхранява кодовете на физическите ни характеристики и ги „даунлоудва“ в процеса на размножаване (фиг. 2). Но това е само част от ролята на ДНК. Общата дължина на ДНК в човешкото тяло е около 200 милиарда километра и тя може да съхранява над 100 трилиона пъти повече информация, от което и да е устройство, създадено от човека. Човешкото тяло и настолният компютър си приличат в принципно отношение, но когато става дума за мащаби, потенциал и сложност, разликата между тях е светлинни години. Друго, което трябва да подчертаем относно ДНК, е колко малко знае за нея традиционната наука. Между 95 и 97% от ДНК се смята за „отпадъчна ДНК“, защото учените нямат никаква представа за какво служи. Помислете само: във всеки от нас има по 200 милиарда километра ДНК, но до 97% от нея (а може и повече) остава загадка за учените, и въпреки това те имат самочувствието да ни наставляват какво да правим и какво да не правим с тялото си – същото това тяло, за което те самите нищо не знаят. Трябва да имаме предвид, че на учените и интелектуалците не им се налага да знаят за Безпределното съзнание и проблемът е в това, че огромното мнозинство от тях наистина не знаят за него. Техният интелект е плод най-вече на компютърното ниво на мислене. Помислете колко от най-великите прозрения на човечеството се дължат предимно на интуитивното усещане, а не на интелекта. Едва след това усещане идва ред на интелекта, който само го потвърждава. Нашите вътрешни усещания, интуицията, вдъхновението, или това, което аз наричам „знаене“, са плод не на интелекта, а на Безпределното съзнание. „Научните“ и „интелектуалните“ професии, като тези на учителите, университетските преподаватели и медийните служители, са пълни с несъзнаващи хора (наред с малцина съзнаващи, които са крайно неудовлетворени). Ето защо науката толкова често стига до задънена улица в опитите си да обясни действителността. Тези хора не са онова вдъхновено Всезнаещо съзнание, а програмирани мислители и понеже гледат на себе си като на тела, те изхождат от телесната реалност – петте сетива. Един безспорно гениален учен, Никола Тесла, който умира през 1943 г., казва: „Когато науката започне да се занимава с нефизичните явления, тя ще напредне за едно десетилетие повече, отколкото през всичките векове на своето съществуване дотогава“. Има толкова много хора, които смятат, че ако нещо не може да бъде възприето чрез зрението, слуха, допира, обонянието или вкуса, значи не съществува. Терминът „отпадъчна ДНК“ предполага, че тази ДНК е в повече от необходимото и не служи за нищо – представа, която сама по себе си е крайно абсурдна. Една от главните функции на тази т.нар. „отпадъчна ДНК“ е да осъществява връзка с други реалности и да приема, предава и усилва информация, подобно на радиоприемопредавател. Формата и кристалната структура на ДНК я правят идеална за тази цел, както ще обясня в следващата глава. Много важно е също така да знаем, че ДНК е общо взето една и съща за всички форми на живот, било то човек, мишка, цвете, риба, или вирус. Всяка ДНК съдържа четири кода: аденин, гуанин, цитозин и тимин, които се означават като А, Г, Ц и Т. Единствената разлика между човека и цветето е редът, в който се свързват тези четири кода. Съвсем малки разлики в кодирането може да доведат до огромни различия във физическите особености. Вариациите на ДНК между човешкото тяло и мишката са незначителни в сравнение с фундаменталните разлики във физическата им форма. Ако сте гледали филмовата трилогия „Матрицата“, ще забележите, че показаната на фиг. 3 кодова верига на ДНК прилича на компютърните кодове от тези филми. Не само човешкото тяло е биологична компютърна система, такива са и всички други форми на „живот“ в тази реалност, която наричаме „свят“. Всичко, което виждаме и което има външна физическа форма, представлява компютърна програма, в която А, Г, Ц и Т са компютърните кодове. Дънна платка от меридиани Платката на тялото е системата от меридиани, която лежи в основата на древното лечителско изкуство акупунктура. Още преди хиляди години китайците знаели за съществуването на мрежа от енергийни линии, минаващи през цялото тяло, които днес наричаме меридиани. По протежението им са разположени множество точки, известни като акупунктурни точки, в които може да се регулира потокът на енергията през меридианите чрез използването на много тънки игли и други техники. На фиг. 4 се вижда, че системата от меридиани дори визуално прилича на платка. Това е компютърно обработено изображение, получено в парижката болница „Некер“ в рамките на съвместно изследване с Лабораторията по цитология към Военната болница. В акупунктурните точки е инжектиран изотопен индикатор и след това е направена снимка с гама-апарат, за да се види къде отива веществото. Оказва се, че то преминава през системата от акупунктурни меридиани. Не само че това потвърждава съществуването на мрежата от меридиани, която „модерната медицина“ открай време отрича като нещо абсурдно, но изследването установява и още един изключително важен факт. Оказва се, че колкото по-бавно преминава енергията (на китайски: чи или ци) през меридианите, толкова по-лошо е здравето на човека. Когато енергията циркулира балансирано и с оптимална скорост, човекът е в добро здраве. Как да си обясним това? Обяснението е, че енергията чи е информация, която посочва съществуването на даден проблем или дисбаланс, както и начина за неговото отстраняване. Какво би станало, ако например до вас прекалено бавно достигне информация за съществуването на даден проблем и след това вашият отговор стигне прекалено късно до засегнатите? Проблемът няма да се разреши, а най-вероятно ще се задълбочи. Това е една от причините болните хора да бъдат по-уязвими откъм нови болести. Енергията чи предава и указания за поддържането на баланс и хармония и ако този процес бъде нарушен, ще се нарушат също и балансът и хармонията и тогава тялото ще се разболее. Както вече споменахме, когато един компютър започне да се поврежда, първото нещо, което забелязваме, е, че той реагира на командите по-бавно от обикновено. Когато това се случи, нещата може да се влошат много повече, ако не вземем мерки да изчистим системата от това, което забавя комуникационния трафик. Същото става и с енергията ци в платката на тялото. Хората, които нямат правилна представа как функционира тялото и дори какво представлява то, винаги са се отнасяли с пренебрежение към акупунктурата и други алтернативни методи за лечение. Невежеството им пречи да проумеят как главоболието например може да се излекува с едно убождане с игла в крака. Това е така, защото те асоциират болката с нейното местонахождение, а не виждат организма като едно цяло. Меридианите образуват в тялото вериги и ако една линия минава през главата, тя минава и през крака. Ако една от тези зони се запуши, това поражда дисхармония в други части на веригата, затова когато циркулацията на енергията бъде възстановена в съответната точка на крака, това премахва налягането или проблема, предизвикващ главоболието. Нещо подобно правят и компютърните техници, когато „чистят“ компютъра, за да могат електрическите му вериги да работят с оптимална скорост. Тези техници се наричат още „компютърни доктори.“ И съвсем уместно. Системата от меридиани е свързана и с набор от енергийни възли, чрез които човешкият компютър влиза в досег с Безпределното съзнание, или поне така би трябвало. Съществуват много такива възли, известни като „чакри“ – дума, която идва от санскрит и означава „светлинни колела“. Има седем главни чакри: коренна, сакрална, слънчев сплит, сърдечна, гърлена, трето око и коронна (фиг. 5), и те се свързват с тялото компютър посредством жлезите на ендокринната система. Сърдечната чакра е равновесната точка в средата на гръдния кош, откъдето всъщност идва представата, че любовта се усеща със „сърцето“. Тъй като с течение на времето това е забравено, любовта започва да се асоциира с „физическото“ сърце. Чакрата на третото око, разположена в средата на челото, е връзката ни с паранормалното зрение и общуване. Тя взаимодейства с епифизната жлеза в централната част на мозъка. Епифизната жлеза е чувствителна към светлината и произвежда мелатонин – хормон, който регулира съня, и серотонин, който е жизнено важен за предаването на електрическите импулси в мозъка. Това е т.нар. „невропредавател“. Френският философ и математик от XVII в. Рене Декарт стига до извода, че епифизната жлеза е „вместилището на душата“. По-точно е да се каже, че тя е приемопредавател, който свързва „душата“ – Съзнанието – с компютъра. Коронната чакра, разположена на темето, е най-важната връзка с Безпределното съзнание и се асоциира с хипофизата – най-важната жлеза, която също се намира в мозъка и отделя хормоните, контролиращи цялата ендокринна система. Според друго мнение хипофизата е жлезата на третото око, а епифизата е жлезата на коронната чакра, но и двата варианта са еднакво приемливи за целите на настоящата книга. И двете чакри ни свързват с това, което е „отвъд“, и ако се появи проблем с която и да е от двете жлези, връзката става много по-трудна. Те взаимодействат с хипоталамуса в мозъка, който е основен регулатор на емоционалното ни състояние и организира и контролира чувствата и настроенията ни, както и усещането за глад, апетита, приема на храна и всичко, свързано с удоволствията и творчеството. Хипоталамусът е жизнено важен за баланса между тялото, ума и чувствата, и заедно с ендокринните жлези е обект на въздействие от страна на съдържащите се в масово консумираните храни и напитки химични вещества, както и електромагнитните влияния. Веднъж имах много ярък сън, беше през 80-те години, когато започнах да осъзнавам голямата истина. Сънувах, че чета Библията, но единствените думи, които виждах, бяха името „Джон Пайниъл“. Усещането беше толкова живо, че отначало си помислих, че наистина съм прочел това в Библията. Тогава изобщо нямах представа, че „пайниъл“ е епифизата, но именно тази жлеза е много важна за свързването ни с онова другото, голямото „Аз“. По-късно пак ще се върна на тази тема. Между другото, чакрите са част от т.нар. „аура“ – енергийното поле около тялото, което може да бъде измерено в електрически величини и дори да бъде видяно от някои екстрасенси. Те виждат аурата като цветове, които се променят в зависимост от емоционалното и душевното състояние на човека. Различните мисли и чувства имат различни честоти на трептене, а всяка честота има свой цвят или оттенък.