Норберт Класен : Карлос Кастанеда и наследството на дон Хуан

Los Voladores: живот в кокошарник

“О, колко мразя необходимостта всяка сутрин

да снасям яйце” – оплака се кокошката.

“Вече не е нужно да го правиш” – каза лисицата.

Хауки, Басня за закуската

Стигнахме до една изключително щекотлива тема, която е тол­кова актуална и необикновена, че Кастанеда изцяло я е прескочил в досегашните си книги. Само в най-новата му книга Тенсегрти – магическите движения на магьосниците намираме указания за една чужда сила, която повече или по-малко ни контролира изцяло, но тя не е назована поименно и не се обяснява по-подробно. Дон Хуан заявява на слисания си ученик само следното:

Онова, което наричаш свой разум, съвсем не е твой разум. Магьосниците са убедени, че нашият разум е външно устройство, което е било присадено на всеки от нас. Засега само знай това, без повече обяснения за това кой ни го е присадил или как е станало това.

В лекциите си през изминалите години обаче Кастанеда започна да съобщава подробности за тези процеси и отговорните за тях същества – въпреки еднозначното предупреждение на Дон Хуан: “Ако излезеш с тази информация пред обществеността, със сигурност ще те изгорят.” При което не е съвсем ясно дали тук старият магьосник е имал предвид символично или действително изгаряне на клада на книгите на своя ученик. Във всеки случай той съвсем сигурно е знаел, че в тази част от неговото наследство става дума за нещо, което не само никой не трябва, а и никой не иска да знае.

В този смисъл тук даваме следното въвеждащо предупреждение: даденото по-долу изложение може да звучи по-невероятно от повечето от останалите неща в настоящата книга. Може би то ще изглежда дори параноидно или ще причини чувства на параноя, страх и защита. В смисъла на магьосниците това е естествено и на-пълно разбираемо, защото разумът – ядрото на нашето рецептивно всекидневно съзнание – яростно ще се съпротивлява да бъде представен като чужда инсталация на хищни същества от един друг свят. Едно такова твърдение се равнява на изискване за доказване на собствена вина, а това е нещо, което никой не обича да прави или не прави с леко сърце.

Затова тъкмо в тази връзка е препоръчително да отложим собствената си оценка и първо да чуем какво са казали Кастанеда и неговите съмишленички. Защото само лека-полека ще ни стане ясно какво всъщност е важно за наследниците на дон Хуан и какво зна­ние имат действително техните откровения. Само така може да бъде избегнато погрешното разбиране, което иначе е предпрограмирано. Но да се върнем към изложението си:

Първите, които забелязали, че нещо не е в ред, били шаманите на древно Мексико, онези мъже и жени от древността, които успели да видят енергията непосредствено така, както тече във вселената. При техните наблюдения им направило впечатление не само, че монтажната точка на детето първоначално още не е твърдо устано­вена на определена позиция, а и че светещият пашкул на бебето се различава в някои отношения от този на възрастния човек. Те видели например, че пашкулът на новороденото е изцяло обвит от една своеобразна лъчиста обвивка, която прилича на прозрачен пластичен покривен слой и от която пашкулът изглежда особено ярък. В хода на детството този външен блясък обаче постепенно изчезва и у възрастния обикновено остава само остатък от него, един вид светеща локвичка, която стига точно до под стъпалата.

Онези шамани интуитивно разбрали, че при този външен блясък става дума за същинската осъзнатост на човека, защото видели, че степента на блясъка определя степента на осъзнатостта на въпросния човек толкова задължително, колкото позицията на монтажната точка предписва естеството на възприемания от осъзнатостта свят.

Разтревожени от констатацията, че нашата осъзнатост изчезва в такава висока степен през ранното детство, докато тъкмо през този период изглежда, че ставаме по-съзнателни, те потърсили обяснение за това очебийно противоречие.

Първоначално смятали, че само фиксирането на монтажната точка в хода на социализацията е причина за загадъчното изчезване (на блясъка), защото то отграничава възприятието от големия брой възможни светове и опитности и ограничава до една-единствена действителност: света на всекидневието. Но когато насочили по-внимателно виждането си към фактическото изчезване те забелязали подобни на сенки същества, които най-напред били пропусналли да видят на светещия фон на човешкото енергийно поле. Видели, че тези сенки се хранят с блясъка на нашата осъзнатост и го изяждат направо систематично. И тъй като тези хищни паразити приличали на големи прилепи и се придвижвали чрез подскоци или летене, онези ранни шамани ги нарекли воладорес, което означава “летящи същества” или “летци”.

Магьосниците от линията на дон Хуан открили, че воладорес са високоразвити, съзнателни същества, които обаче не притежават тела и затова обикновено остават невидими за очите ни. Според Кастанеда те са дошли в нашия свят преди много хилядолетия, за­щото в търсенето си на храна тук открили чудесен източник. Тъй като се хранят изключително с един определен тип енергия, който отговаря на външния блясък на нашия светещ пашкул, те открили в човека точно онова, което търсели. И така ние сме станали тяхната предпочитана плячка или по-скоро, както казват магьосниците, сме станали домашно или полезно животно на воладорес, което те доят според желанието си.

Енергетичното увреждане на нашата осъзнатост, което се при­чинява от това, е огромно. Наистина външният блясък постоянно пораства отново, но воладорес непрекъснато го изяждат до опреде­лена степен – като крава, която поддържа тревата на ливадата къса. Така и степента на нашата осъзнатост остава винаги на ниско рав­нище, което наистина ни позволява да владеем своето всекидневие, но не ни разрешава да проверим своята ситуация или дори да разберем, че в известно отношение споделяме съдбата на домашните си животни. Защото както ние държим кокошки в курници и кафези, казва дон Хуан, така воладорес държат нас в човешки кокошарници – с тази разлика, че ние сами строим своите кокошарници и кафези.

Такива кокошарници, подчертава Керъл Тигс, са нашите градове, села и къщи, при което няма значение дали живеем на идилично местенце в провинцията или в центъра на някой голям град. В метафората за кокошките не е съществена разлика дали перушината ни пада в птицезавод, в селски двор или в птицеферма и къде именно ни отнемат яйцата, защото в края на краищата живеем и умираме в робство.

С оглед на същностната несвобода и експлоатация, на която подлежим, нашата дискусия за видово оправданото гледане на домашни животни също попада под нова светлина. Защото съгласно Керъл Тигс ние правим с тях само онова, което воладорес правят с нас. Като схватливи роби на своите господари ние безсрамно експлоатираме домашните си животни: доим ги, стрижем ги и ги колим, крадем им яйцата и отгоре на това ги подчиняваме по различен начин. Връзваме ги, затваряме ги в кафези, подрязваме им крилата, рогата, ноктите и човките, дресираме ги, правим ги зависими и лека-полека обуздаваме агресивността им и естествения им порив към свободата.

По принцип цялото ни поведение се характеризира с тези черти, защото ние експлоатираме не само домашните си животни, а цялата жива и нежива природа – включително своите събратя. Въп­реки премахването на робството и общото кредо на съвременния свят, проповядващо за свобода, равенство и братство, тези условия важат само за малцината, които стоят най-горе в социалната йерар­хия. Повечето хора продължават да живеят и работят в условия на зависимост, в които са повече или по-малко доброволни роби, макар че днес вече не носят верига около врата си. Тяхната единствена утеха най-често се състои в това, че другите се намират още по-ниско в йерархичната стълба и биват експлоатирани и подчинени на тях, съвсем в духа на принципа на велосипеда: превиваш гръб горе и натискаш долу.

Всичко това магьосниците от линията на дон Хуан разглеждат не само като следствие от нашето хищническо наследство, а като продукт на едно неравно отношение между воладорес като режи­сьори зад кулисите на маймунския театър на всекидневния свят и хората като марионетки на сцената. Ние подражаваме на господарите си по експлоататорския си манталитет и консуматорското си по­ведение, докато иначе регресираме до необходимото за живота.

Локвата на осъзнатостта в краката ни, която са ни оставили воладорес, не ни позволява повече от това – да живеем ден за ден и да се оглеждаме в блестящата й повърхност. И така поради недостигащата ни енергия, ние се оказваме в положението на съвременен Нарцис, който в ограничената си осъзнатост не може да разбере нищо друго освен себе си и своите дребнави проблеми. Й както казва Кастанеда, не е останало нищо освен нашата “осъзнатост на стъпалата”, локвата, която репрезентира нашата саморефлексия, нашата надменност и нашето его, което е истинският ни кафез.

Това обяснява и привидното противоречие, с което се сблъскали шаманите на древно Мексико. Въпреки увеличаващото се намаляване на истинската осъзнатост в процеса на социализацията, ролята на саморефлексията се увеличава, което създава измамното впечатление за нарастване на осъзнатостта. Фактически обаче расте не осъзнатостта, а способността за интерпретиране на възприятието съответната система на интерпретация, както и надменността на въпросното дете. Виждащите могат ясно да възприемат този процес като нарастване или надуване на монтажната точка.

С това е свързана една забележителна промяна в нашата енергия, която също била открита от шаманите на древно Мексико. Те видели, че светещият пашкул на човека притежава шест големи енергийни центъра, които могат да бъдат възприети като вихрушки от светлина. Дон Хуан обяснява:

Всеки енергиен център в тялото има определена концентрация на енергия; един вид вихрушка от светлина, която според виждането на виждащия, който я гледа, изглежда, че се върти като вихър в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Онези шамани учудени видели, че една от тези вихрушки, която съответства на шестия център, разположен на темето на главата, с хода на социализацията и с изчезването на общата осъзнатост про­меня движението си. Докато тук при новороденото енергията все още се върти срещу часовниковата стрелка, при възрастния тя се люлее напред и назад – според дон Хуан едно много неестествено и отблъскващо движение.

При по-внимателно наблюдение се установило, че това измене­ние се предизвиква от воладорес и представлява един вид имплантант, чужда инсталация, която трябва да контролира и ръководи съответната жертва. Сякаш един воладор седи непосредствено вър­ху главата на засегнатия и оттам не само смуче енергията му, а и му подсказва какво да прави и да мисли.

Магьосниците казват, както вече бе споменато в началото, че нашият разум е тази чужда инсталация – и то не само в смисъла на една образна метафора. Защото нашият всекидневен разум се основавал не само на собственото постижение на човека, а представлявал инструмент за контрол на воладорес, който ни прави покорни чрез прости процеси на кондициониране.

Тези думи се нуждаят от някои разяснения. Нека разгледаме най-напред как ни се “втълпява разум”, докато сме деца: в процеса на социализацията първо ни научават да ходим и да говорим, но най-късно в училище трябва да седим тихо и да мълчим. Чрез тези и безброй подобни на тях противоречиви указания ние се научаваме да бъдем послушни и до известна степен “разумни”, вместо да бъдем възпитани като самостоятелно мислещи разумни хора. “Здравият човешки разум”, комън сенс на социалния ред, просто ни се натрапва в процеса на социализацията, при което ние като деца дори нямаме възможността да проверим неговите ценности и норми, камо ли да ги отхвърлим.

Защото едва при по-внимателно разглеждане на тези ценности и норми разпознаваме чуждото влияние. Какъв смисъл имат например библейските изисквания “да се оставиш да те водят като агне на заколение” или “да си подложиш и другата буза”, когато те бият? Ние хората, не печелим твърде много от едно такова поведение, но когато знаем за съществуването на воладорес, не е трудно да разбе­рем кой извлича полза от него. Нашата робска менталност, която в кръга на юдео-християнската култура ни утешава с награда в отвъд­ния свят, не служи на нас, хората, а на една чужда сила, която ни плаща, като заменя нашата енергия с религиозни представи и възг­леди, които ни държат глупави и ни вкарват в още по-голяма зависимост.

Ако при тези представи ставаше дума само за външни догми на неотговарящи на своето време религии, положението съвсем не би било толкова лошо и с малко прозрение и трезвост лесно бихме могли да ги загърбим. Неуспехът на повечето опити от този вид по време на Просвещението или в рамките на така наречената културна революция обаче показва, че тези представи са по-дълбоко вкорене­ни в нас, отколкото обикновено смятаме. Според магьосниците това обаче показва не толкова религиозната истина на въпросните рели­гиозни догми и убеждения, а по-скоро посочва факта, че те, като чужд имплантант, образуват сърцевината на нашата система на ин­терпретация, на нашия разум, с който придаваме значение на възп­риятието на нашия свят.

Така и модалността на нашето време, синдромът на “горкото дете” и нашата сервилна менталност, характерна за средната класа, е продукт на неравната симбиоза между хората и воладорес. Чувстваме се като жертви, защото сме жертви, но вместо да се разбунтуваме срещу господарите си или просто да избягаме от затвора си, ние се държим като овце, които не напускат закрилящата ги ограда дори когато решетката е отворена. Защото вътрешно сме твърдо убедени – и тази вяра е още един имплантант на воладорес, – че отвъд познатите ни граници ни очаква лошият вълк, съдба, която ще бъде много по-жестока към нас, отколкото онази, която вече познаваме като наше всекидневие.

И така ние послушно продължаваме да се оглеждаме в локвата на нашата ограничена осъзнатост и натрапчиво се хващаме за онова, което ни е останало: нашето его и “малкото щастие” от нашия всекидневен свят. Вкопчваме се към професията си, която на повечето от нас не носи истинска радост, към партньорства и приятелства, които вече отдавна не ни удовлетворяват, и към представи и спомени, които съвсем не съответстват на преживяната действителност.

Чрез нашата система на интерпретация, в голяма степен сме се откачили от енергетичното настояще и с помощта на воладорес сме си създали възможност за привидно бягство във виртуални сценарий, които са на наше разположение не едва от епохата на медиите и компютъра. Мнозина от нас предпочитат да се опияняват от спомени, при което най-често последните са разкрасени или променени по друг начин. Те ни приличат на снимките в грижливо пазени фо­тоалбуми, които показват фрагменти от събития, към които сме привързани и които закрепват образа, който имаме за себе си, дока­то всички спомени, които не прилягат към картинката, просто биват ретуширани или изтласкани. Други се дефинират чрез планирането на едно повече или по-малко реалистично бъдеще, при което няма разлика дали това става във формата на тревоги и страхове или на надежди и очаквания. Трети бягат от всяка връзка с реалността и времето и живеят само във виртуални светове: в книги и хобита, в музика, наука или светоглед, в здрави или нездрави филмови и те­левизионни светове, във видео и компютърни игри или в някаква духовна или религиозна фикция. В това отношение, както изглежда, на фантазията ни не са наложени никакви граници.

Всички тези развлечения на всекидневния свят имат за цел да убиват времето, да не ни оставят свободно време, в което бихме могли да бъдем сами със себе си и да осъзнаем фактическото си положение. Дори ако такова свободно време все пак се появи, безпокойството на непрестанния ни вътрешен диалог – подобното на махало движение на онази чужда инсталация – ни пречи да го използваме и ни тласка веднага към бягството.

Че това е всичко друго освен естествено, може лесно да се разбере, ако сравним своето социализирано поведение с поведението на децата или на други бозайници, които не обичат нищо толкова, колкото напълно да потънат във възприятието на света и да се радват на простото си и все пак повеляващо страхопочитание настояще. Тук няма нищо от онази суетня; те не се нуждаят от причина, дела и постижения, за да се чувстват добре в своята кожа и в своя свят.

Очевидно е типичен признак на нашата социализирана менталност на домашни животни, на нашия възрастен комън сенс, че в духа на наградата и наказанието свързваме своето здраве и чувство за собствена стойност, с известни постижения. Защото в противоположност на нашите диви роднини и малките деца на нас ни е трудно да се радваме безпричинно на съществуването и просто да бъдем щастливи. Струва ни се дори наивно, ако не и безотговорно, когато един възрастен човек проявява такова поведение. На много по-възрастни наши съвременници яденето просто не им е вкусно, ако не са го заслужили “с пот на челото” в духа на библейската повеля.

Впрочем може да се наблюдава, че повечето хора в напреднала възраст все повече попадат в ноктите на воладорес, при което обаче би трябвало да се пазим от лъжливото заключение, че младите хора са защитени срещу тях. Ние бездруго загубваме голямата част от осъзнатостта си още през ранното детство, докато във времето след това по-скоро ставаме дойни крави на воладорес, които те редовно доят и така държат на определена степен на осъзнатост. Ако обаче поради напреднала възраст, слабост или болест осъзнатостта вече не расте или расте бавно, воладорес изяждат почти изцяло външния блясък и оставят остатъка, локвата. Последиците са един стеснен, вцепенен разум, растящо забравяне и объркване, при което нараст­ват и общата дразнимост, натрапчивото придържане към ценностите и нормите на социалния ред, както и собствената важност – накрат­ко, всички симптоми и признаци на сенилността.

Тайша Абелар съобщава в тази връзка, че в жилищата на стари­те хора, в старческите домове, приютите и болниците могат да се намерят особено много воладорес, защото тук те добиват големи количества от храната си. Тя е не просто осъзнатостта, а едно съв­сем специално качество на същата – защото не всяка им е еднакво вкусна. Особено предпочитана е егоцентричната, самосъстрадателната осъзнатост, която е склонна към емоционални избухвания и пасивност, докато трезвостта и дисциплината (воладорес) презират.

Така те обичат да отиват там, където са събрани много хора в емоционални настроения: църквите, гробищата и залите за трупове спадат към традиционните им места, докато днес все повече големи мероприятия като концерти, демонстрации, събрания, футболни игри и други спортни събития привличат множество гости не-хора, които празнуват наред с хората по свой начин. Впрочем в скромна степен това важи също така за обществените сгради като гари, летища, администрации и училища, както и за частните празненства и банкети. Където се събират хора в “храносмилателно” настроение, липсват и воладорес.

Като видимо доказателство за съществуването на воладорес наследниците на дон Хуан показват нееднократно през 1995 г. снимката на един воладор, направена малко преди това на пролетния празник на тибетските будисти в руините на Теотихуакан. Фотограф е един познат на Кастанеда, Марко Антонио Тарам, ръководителят на Каза Тибет в Мексико сити, който и организира празника, на който над 90 000 християни и будисти се молят за мир под ръководството на Далай лама. По време на събитието Марко Антонио фотографира – без да забележи това – една гигантска сянка, която изглежда, че се рее като облак над главите на тълпата, събрала се за молитва между пирамидите.

Когато при проявяването на снимките Марко Антонио се натъква на необикновената сянка, която по форма и вид напомня на човек в молитвена поза, той помолва Керъл Тигс да изкаже мнение за странния образ. Тя е не по-малко учудена и веднага взема едно копие за Кастанеда и съмишленичките си. Всички са единодушни, че Марко Антонио е заснел един огромен воладор, който така се е бил натъпкал с емоционалната енергия на събралите се молители, че отчасти се е материализирал и дори е станал видим за лещата на камерата. Те схващат събитието като знак, че е дошло време да ос­вободят и тази част от своето знание от нейния езотеричен статус и да я направят достъпна за обществеността.

Което обаче не означава, че обикновено нямаме представа за съществуването на онези същества – липсват ни само средства и думи, за да ги опишем в контекста на нашия всекидневен свят. Ма­гьосниците казват, че децата, които още не са социализирани, често са в състояние да виждат воладорес и най-често ясно усещат как зловещите същества паразитстват върху външния им блясък. Нищо чудно, че се страхуват от призраци, чудовища и демони, които се боричкат под леглото им или ги дебнат от лавицата. Защото тъй като воладорес най обичат да вършат работата си незабелязано, те работят най-често нощем и действително обичат да се крият в тъмни ъгли и кътчета.

Ето защо става така, че дори когато пораснат, много хора се страхуват от тъмното или ги привличат разкази и филми за ужаси. Класическите разкази за ядящи хора чудовища и циклопи, за вампири кръвопийци предлагат чудесно поле за проекция на нашето несъзнавано предчувствие за съществуването и коварното дело на воладорес. В това отношение в по-ново време на голяма популярност се радват преди всичко такива истории, които разказват за извънземната инвазия на чужди същества, които искат да унищожат или поробят човечеството. Както различни филмови варианти на бест-селъра Инвазията на телоядачите, така и по-нови филми като Пришелецът, Денят на независимостта, Мъже в черно стават касови, което може да се обясни само с това, че страхът от описаните в тях събития почива на реални основи.

Разказите за вампири и научнофантастичните филми със сигурност не са доказателство за съществуването на воладорес, нито са улика, която може да убеди скептика. Те обаче говорят на един ясен език, стига да сме готови да открием посланието им – точно като в сериала на Оливър Стоун и Брус Уогнър Wild Palms (“Диви палми”), където на входната врата на една кръчма с многозначителното име Hungry Ghost (“Гладен дух”) при по-внимателно вглеждане можем да прочетем святкащото изречение: Los Voladores: They eat your awareness (“Воладорес: те ядат твоето съзнание”). Просто послание с огромно значение.

Трябва да разберем, че маймунският театър на нашия всекидне­вен свят вероятно не представлява само грешка или заобиколен път на нашата еволюция от примитивния примат до човека, а че много от неговите признаци имат далеч по-зловещ произход. Изследовате­лят на поведението и носител на Нобелова награда Конрад Лоренц посочи още преди десетилетия странни признаци на доместикация във физиологията и поведението на цивилизования човек, които споделяме с нашите домашни животни и които той успя да обясни само като допусна, че ние сами се доместицираме. Но защо, за да дадем един пример, трябва да се затваряме в “обори за полезни хо­ра”, както нарича той градските жилища и небостъргачи? Какво предимство бихме развили от това – все едно дали като вид или като индивиди?

Когато обаче вземем предвид съществуването на воладорес, внезапно някои неща ни се изясняват. Със сигурност ние сами се социализираме в нашия всекидневен свят, но параметрите на социалния ред и на ръководещия ни разум не са били определени от нас, а от превъзхождащи ни същества, които ни смятат за свои домашни животни. Един Ерих фон Деникен може би дори би запитал: “Дали боговете не са били воладорес?” (Авторът пародира тезата на Деникен, че боговете от древните религии представляват обожествени извънземни. – Б. пр.)

Въпреки тяхното превъзходство воладорес със сигурност не са били и не са никакви богове, макар че са ни дали представа за бог, ценностите и нормите на един социален ред и в най-широкия смисъл на думата култура. От друга страна, ние сме им задължени не само за нашето консумативно поведение и експлоататорска менталност, а и за това, че в същото време си измисляме още нещо: че сме нещастни деца, мъченици и губещи. И все пак воладорес не са никакви дяволи или демони.

Защото именно това черно-бяло мислене, постоянното махало-подобно движение между противоречащи си противоположности като добро и зло, рай и ад, бог и дявол, любов и омраза, положително и отрицателно характеризира същността на чуждата инсталация, която носим на главата си. Ако искаме да се освободим от воладорес и от разума, който не е нашият, първо трябва да преодолеем погрешния дуализъм на нашето его, оглеждането ни в локвата на осъзнатостта, и да видим света отново такъв, какъвто е в действи­телност: енергия, която не е нито добра, нито лоша.

Ако успеем да направим това, ще разберем, че отвъд булото на познатото и тесните граници на всекидневния свят ни очаква една великолепна вселена. Сигурно е, че това е една хищна вселена с хищни воладорес и също толкова хищни хора. Но този прост факт не предпоставя никаква оценка, а поставя нас, воладорес и всички други на едно равнище.

Само когато се освободим от духа на робството и схемата на жертвата и престъпника, имаме истинския шанс отново да достиг­нем свободата – шанса за свобода от диктата на воладорес, от огле­далото на самосъзерцанието, от принудите на всекидневния свят и фиксирането на монтажната точка. Когато се освободим от дуалистичната оценка и вече не разглеждаме събитията около нас като проклятие или благослов, а като предизвикателство, което си заслу­жава труда, ние сме направили първата крачка по пътя, който ни извежда от затвора на нашето всекидневно Аз: пътя на воина.