Нервните заболявания при духовното израстване /Роберто Асаджиоли

Духовното развитие на човека е продължителен процес, пътешествие по чудесни страни, богато не само на удивителни събития, но и препятствия и опасности. То е свързано с процесите на дълбоко морално очистване, пълна трансформация, пробуждане на много не използвани по-рано способности, израстване на съзнанието до немислими преди висоти, разширението му до нови вътрешни пространства. Затова не е удивително, че толкова важни изменения преминават през различни критични стадии, които не рядко са съпроводени с нервни, емоционални и умствени разстройства. При обикновеното клинично наблюдение лесно могат да се сбъркат с разстройства, произтичащи от съвсем други причини. Тези разстройства, за които ние говорим имат съвсем особен смисъл, те изискват друга оценка и друго лечение. В наши дни тези разстройства, предизвикани от духовни причини, се срещат все по-често. Появяват се все повече хора, които съзнателно или несъзнателно изпитват вътрешно духовно напрежение. Освен това, за духовното развитие на съвременния човек е в сила голямо разнообразие, особено вследствие на съпротивлението, което оказва критичният ум, стават все по-трудни и все по-сложни вътрешните процеси, в сравнение с отминалите времена. Затова е целесъобразно да се направи обзор на нервните и психически разстройства, които могат да възникнат през различните етапи на духовното развитие и да се покажат най-действените методи за тяхното преодоляване.
По пътя към постигането на пълно духовно съзнание човек преминава през пет критични стадия: криза, предшестваща духовното пробуждане; криза, предизвикана от духовното пробуждане; спадове вследствие на духовното пробуждане; кризи през стадия на духовно пробуждане и накрая „тъмната нощ на душата”. Ще ги разгледаме подред.
Кризи, предшестващи духовното пробуждане. За да оценим правилно смисъла на странните вътрешни преживявания, явяващи се като предвестници на духовното пробуждане, ще кажем няколко думи за психиката на средния човек. Той се носи по течението на живота. Той приема живота такъв какъвто е, без да задава въпроси за смисъла му, ценностите му и целите му. За човек на ниско ниво на духовно развитие всичко се свежда до осъществяване на личните желания, например да се стреми към богатство, да удовлетвори своите влечения и честолюбие. Човек, чието ниво на духовно развитие е малко по-високо, подчинява своите лични склонности за изпълнение на тези семейни и граждански задължения, които е възпитан да цени. При това той не се замисля над това от къде са се взели тези задължения, как те се съотнасят между себе си и т.н. Той може да се смята за вярващ, макар че неговата религиозност е повърхността и стереотипна. За да живее с чиста съвест, му е достатъчно формално да изпълнява предписанията на своята църква и да участва в установените ритуали. Накратко казано, обикновеният човек се опира, без да се замисля, на безусловната реалност на ежедневието. Той здраво се държи за земните блага, които са ценни за него. По този начин, земното съществуване практически се явява самоцел за него. Дори и да вярва в бъдещия рай, вярата му е чисто теоретична и академична. Пък и да попадне в този „рай” той може да започне да се стреми и по-късно.
При все това може да се случи, а и от време на време се случва, този „обикновен” човек да претърпи в своя живот внезапна трансформация, която го сварва неподготвен и го плаши. Понякога тази трансформация настъпва в резултат на много разочарования, а често и в резултат на силен душевен стрес, например при загуба на близък човек. Обаче понякога протича без външни причини: сред пълно благополучие и благоволение на съдбата възниква неопределено безпокойство, чувство на неудовлетвореност и вътрешна пустота. Човек страда поради отсъствието на нещо неопределено, нещо, което не може да назове или опише. Постепенно се появява чувство на нереалност, суетата на ежедневието. Личните интереси, които са го занимавали до този момент и са запълвали целия му живот, започват да бледнеят и да губят своята ценност и важност. На преден план се появяват нови въпроси: човекът започва да размишлява за смисъла на живота, за причините на явленията, които преди са се възприемали като подразбиращи се – той размишлява за източника на собственото и чуждото страдание, за човешкото неравенство, за произхода и целта на човешкото съществувание.
Заблужденията са чести на този етап. Много, не разбирайки смисъла на това ново състояние на душата, го разглеждат като прищявка и болезнена фантазия и доколкото това е много мъчително, се опитват всячески да го подтиснат. Страхувайки се да не се „побъркат” те правят всичко възможно да се потопят отново в конкретната реалност, която им се струва, че им се изплъзва. В хода на тази борба някои с удвоени усилия се хвърлят във водовъртежа на живота и жадно търсят нови занятия, дразнения и усещания. Понякога по такъв начин им се удава да заглушат своето безпокойство, но почти никога не успяват напълно да се избавят от него. Това безпокойство броди в дълбините на техните същества, разклаща устоите на ежедневието и след известно време, понякога след няколко години, с нова сила изплува на повърхността на съзнанието. Сега това безпокойство става по-мъчително, вътрешната пустота – още по-непоносима. Човек се чувства унищожен, всичко, което е съставлявало живота му, му се струва сън, пада като празна обелка. В същото време новият смисъл не се е появил още и понякога човек не само нищо не знае за него, но дори и не подозира за съществуването му.
Често към това страдание се добавя и моралната криза, пробужда се и се задълбочава етичното съзнание, човек се терзае, чувства вина и се разкайва за стари свои дела. Той се съди сурово и изпада в пълно униние.
Естествено, в това състояние лесно се явява мисълта за самоубийство, прекратяване на физическото съществуване се струва логично разрешение на вътрешния крах.
Ще отбележим, че това е най-общата схема на протичането на подобни преживявания. В действителност са възможни различни индивидуални особености: някои въобще не преживяват стадия рязко, други се оказват в него съвсем внезапно, без предварителни етапи, при трети господстват натрапчиви философски съмнения, при четвърти основна роля играе моралната криза. Тези проявления на духовния прелом са много подобни на определени симптоми при неврастенията и психастенията. В частност, един от симптомите на психастенията не е нищо друго освен загуба на функционирането в реалността, а друг – деперсонализацията. Сходството на духовната криза с указаните заболявания се засилва и от това, че те имат едни и същи физически симптоми: изтощение, нервно напрежение, безсъние, разстройство на храносмилането и кръвообращението.
Кризи, предизвикани от духовното пробуждане. Установяването на връзка между личността и душата, съпътстващите с това потоци светлина, радост и действена сила се съпътстват с чудесно състояние на освобождение. Вътрешната борба, страданията, неврозите и физическите разтърсвания може внезапно да изчезнат и често с такава удивителна бързина, че става очевидно, че това не е вследствие на материални причини, а на душевните страдания. В такива случаи духовното пробуждане е изцеление в пълния смисъл на думата.
Но не винаги пробуждането става толкова просто и хармонично. То може само по себе си да предизвика усложнения, разстройства и отклонения. Това се отнася за тези хора, чийто ум не е напълно уравновесен, чийто емоционален живот е прекомерно екзалтиран, чиято нервна система е доста нежна и чувствителна, за да издържи безболезнено на рязкото усилване на духовните енергии.
Когато разумът е твърде слаб и неподготвен, за да издържи на духовната светлина, или когато човек е склонен към високомерие и егоцентризъм, вътрешните събития може неправилно да бъдат разбрани. Възниква така нареченото изместване на нивата, пренасяне относителното върху абсолютното, сферите на личността – в духовния свят. По този начин, духовната сила може да доведе до раздуване на личностното „Аз”. Преди няколко години ми се предостави случай да наблюдавам типичен, краен случай от този род в психиатрическата болница във Ванкон. Един от обитателите, симпатичен старец, спокойно и упорито настояваше, че той е Господ Бог. Около това убеждение, той нарисува картина от фантастични идеи за небесните войнства, на които заповядвал, за велики дела, извършени от тях и т.н. Във всичко останало той бе прекрасен и приветлив човек, винаги готов да услужи на болните и на лекарите. Разумът му бе ясен и буден. Бе добросъвестен, така че го направиха помощник на аптекаря. Аптекарят му повери ключа от аптеката и приготвянето на лекарствата и нямаше ни най-малки неприятности с него, ако не се брои изчезването на захар, която той взимал от запасите, за да достави удоволствие на някои пациенти. От обикновена медицинска гледна точка на нашия болен би следвало да се постави диагноза: обикновен случай на мания за величие, параноидално заболяване.
Но в действителност тази формулировка е доста описателна, вкарваща го в някакви клинични рамки. Така няма да узнаем нищо определено за природата, за истинските причини на даденото разстройство. А е важно да знаем дали зад идеите на болния не се крият дълбоки психологични мотиви. Знаем, че възприемането реалността на духа и вътрешното му единство с човешката душа извиква в човека, който го преживява, чувство за вътрешно величие, ръст, съпричастност към Божествената природа. В религиозните учения на всички времена намираме безброй свидетелства за това. В Библията е казано кратко и ясно: „Знаете ли вие, че сте Богове?”. Блаженият Августин казва: „Когато душата на човека обича, то тя става подобна на това, което обича”. Когато обича нещо земно, тя става земна, но когато тя обича Бога, не става ли тя Бог?
По-силна от всичко е пълната тъждественост на човека – духа в неговото чисто битие – с висшия дух изразен във философията на Веданда. Как ще възприемем това отношение между индивидуалното и универсалното – като пълна тъждественост по същност или като подобие, като причастност или като единство, - и в теорията и в практиката трябва ясно да се осъзнава безкрайната дистанция между духа в чистото му битие и обикновената личност. Първото е основа, център, второто е нашето малко „аз”, нашето ежедневно съзнание. Пренебрегвано това различие води до нелепи и опасни последствия. Именно това позволява да разберем описаното по-горе душевно разстройство и други, не толкова крайни форми на самовъзвеличаване и самообожествяване. Болезненото заблуждение на тези, които стават жертви на подобни илюзии, се заключава в това, че те приписват на своето преходно „аз” качества и способности на висшия дух. Става дума за смесване на относителната и абсолютната реалност, за личното и метафизично нива. Подобно разбиране на определени случаи на мания на величие може да даде ценни указания за тяхното лечение. А именно: съвършено безполезно е да се доказва на болния, че той не е прав, че се заблуждава, да му се присмиваме. Това може само да го раздразни и да го възбуди.
За предпочитане е друга линия на поведение: да се признае реалността, която се съдържа в неговите идеи, а след това с голямо търпение да се направи опит да му се обясни заблуждението му.
В други случаи пробуждането на душата и съпътстващото внезапно вътрешно просветление може да предизвика емоционално претоварване, което да се прояви бурно като викове, плач, песни или възбудени действия.
Някои силни натури в резултат на подема, предизвикан от духовното пробуждане, могат да се обявят за пророци или реформатори. Те оглавяват движения, основават секти, отличаващи се с фанатизъм и стремеж да обърнат всички в своята вяра.
При някои хора от високо ниво, но твърде силни, в резултат на преживяното откровение на трансцендентната и божествена страна на собствения дух, възниква претенция за пълна и буквална тъждественост със своята духовна част. Всъщност такава тъждественост може да бъде достигната само в резултат на дълъг и сложен път на трансформация и прераждане на личността. Затова тази претенция не може да бъде удовлетворена – от тук и депресивните състояния стигащи до отчаяние и импулси за самоунищожение. При някои хора вътрешното пробуждане може да бъде съпроводено с различни паранормални явления. Те имат видения на висши ангелообразни същества, слушат гласове или автоматично писане. Значението на такива съобщения може да бъде различно. Във всеки случай е необходима трезва проверка и анализ без съзнателно отхвърляне, но и без предварителен пиетет, който може да внуши необикновеност на източника на тяхната информация. Особено внимателно трябва да е отношението към съобщения, които съдържат преки заповеди и изискват сляпо послушание, а също и към тези, в които се превъзнася възприеманата информация – истинските учители никога не прибягват до такива средства.
Следва да се отбележи, че независимо от това доколко са истински и значими тези съобщения, те винаги са вредни за здравето, тъй като могат в значителна степен да нарушат равновесието между чувствата и разума.
Спад след духовното пробуждане. Известно време след духовното пробуждане обикновено възниква спад. Вече говорихме, че хармоничният процес на духовното пробуждане предизвиква усещания за радост, просветление на ума, осъзнаване на смисъла и целите на битието. Разсейват се много съмнения и се решават много въпроси, появява се усещане на вътрешна увереност. Всичко това се съпътства с преживяване на единството, красотата и светостта на живота: пробудената душа излива поток от любов към всички хора и към всички земни твари.
И в същност няма нищо по-радостно за сърцето и по-утешително от съприкосновението с пробудения, който се намира в състояние на благодат. Сякаш предишната личност с острите ъгли и неприятните страни е изчезнала и ни се усмихва нов човек, изпълнен със симпатия, стремеж да принесе радост и да бъде полезен на окръжаващите, да раздели с тях духовните съкровища, които той не може да обхване сам.
Това състояние на радост може да продължава много дълго, но и това, разбира се, има край. Ежедневната личност с нейния дълбок фундамент временно се е оттеглила, тя сякаш е заспала, но не е изчезнала и не е преобразена напълно. Освен това, потокът от духовна светлина и любов, както и всичко останало в този свят, е ритмичен и цикличен. Следователно, рано или късно след прилива на светлина, следва отлив.
Преживяването на напускането на благодатта е много мъчително и в някои случаи влече след себе си много силен спад и сериозни разстройства. Отново се пробуждат и с нова сила се утвърждават низките влечения. Целият „боклук”, погълнат от потока, отново изплува на повърхността.
Между другото процесьт на пробуждане е направил по-фино етическото сьзнание, засилил е стремежа кьм сьвьршенство, човек се осьжда по-строго и безжалостно, струва му се, че е пропаднал много повече от преди. Това заблуждение се дьлжи на обстоятелството, че на повьрхността излизат дьлбоко скритите преди наклонности и влечения: духовният стремеж ги е пробудил и извлякьл от безсьзнателното.
Спадьт може да стигне толкова далеч, че човек започва да отрича духовното значение на вьтрешния си опит. В неговия вьтрешен свят царят сьмнение и самоунижение, той се поддава да счита за изкушение всичко, което му се случва, да счита всичко за илюзии, сантиментални “приказки“. Той може да стане ожесточен и саркастичен, цинично да се присмива над себе си и другите, да се отрича от идеалите си и стремежите си. Но въпреки всички положени услия той вече не може да се върне в предишното си състояние със силата на волята си. Красотата и чудото на това, което е преживял си остават в него и не се забравят. Той не може вече да живее суетния ежедневен живот и тьгата по божественото не му дава покой. Като цяло реакцията е много болезнена, с пристьпи на отчаяние и мисли за самоубийство.
Подобни крайни реакции се преодоляват с ясното сьзнание за това, което се случва и сьс самото осьзнаване на единствения пьт за преодоляването на тези трудности. Именно за това на човека е необходима странична помощ.
Необходимо е да му се помогне да осьзнае, че сьстоянието на благодат не може да продьлжава вечно и че следващата реакция е естествена и неизбежна. Прекрасното сьстояние, преживяно от него, е било подобно на полет кьм озарените от сльнцето вьрхове, от които се вижда целия свят като на длан. Но всеки полет рано или кьсно свьршва. Отново се врьщаме в равнината и след това бавно, стьпка по стьпка, преодоляваме стрьмния пьт, водещ кьм вьрха. И осьзнаването на това, че преживяното спускане или “падение“ е естествен процес, през който трябва да минем, утешава и ободрява странника, помага му да сьбере сили, за да започне уверено да се изкачва.
Кризи на стадия на духовното преобразяване. Същността на споменатото изкачване всъщност се състои в пълна трансформация и прераждане на личността. Това е дълъг и сложен процес, състоящ се от различни фази: фаза на активна чувствителност с цел да се отстранят препятствията пред потока на духовните сили; фаза на развитие на вътрешните способности, досега скрити или слабо изразени; фази, в течение на които личността трябва безмълвно и кротко да дава възможност на духа да работи със себе си, като понася неизбежните страдания мъжествено и търпеливо.
Това е време наситено с промени, когато светлината и тъмнината, радостта и болката се сменят постоянно. Често силите на човека на този етап дотолкова са ангажирани с тежки, и понякога мъчителни вътрешни събития, че той не успява да се справя както трябва с разнообразните изисквания на външния личностен живот. Страничният наблюдател, даващ оценка на този човек от гледната точка на неговата нормалност и практическа ефективност вероятно ще стигне до извода, че той, някакси, е станал “по-лош” от преди, “по-нестойностен”. По този начин вътрешните проблеми на духовно развиващия се човек се задълбочават от неразбирането и несправедливите оценки на семейството, приятелите и даже лекарите. До него неведнъж стигат неодобрителни забележки за пагубното въздействие на духовното стремление и идеали, намаляващи пригодността на човек за практическия живот. Подобни съждения често предизвикват дълбока подтиснатост, душевен смут и униние.
Това изпитание, както и всички други, трябва да бъде преодоляно. То учи човек да се справя с личната си чувствителност и му помага да постигне твърдост и независимост на съжденията. Затова човек не трябва да се съпротивлява на такова изпитание, а да го приеме с търпение. Ако близките му разберат състоянието му в тази ситуация, те могат да му окажат важна помощ, да го избавят от излишни страдания. Става дума само за определен преходен период, когато човек е излязъл от предишното си състояние, но още не е постигнал ново състояние. Така и гъсеницата, която се превръща в пеперуда, трябва да премине през стадия на пашкул, стадий на безпомощност и безсъзнателност.
За разлика от гъсеницата човек е лишен от безопасността и тишината, в която пеперудата прекарва своята метаморфоза. Той трябва, особено в наши дни, да остане на своето място и според силите си да изпълнява дълга си пред семейството и обществото, да изпълнява професионалните си задължения по начин, все едно, че нищо осбено не се случва в неговия вътрешен мир. Това е много тежка задача. Тя може да се сравни с проблема, стоящ пред английските инженери, които били длъжни да реконструират сградата на лондонската гара без нито за час да прекъсват движението на влаковете.
Разбираемо е, че тази толкова сложна задача понякога предизвиква такива нервни и душевни разстройства като изтощаване, безсъница, подтиснатост, раздразнителност, които от своя страна, поради тясното взаимодействие между духа и тялото, могат да доведат до различни физически симптоми. За да се помогне в такава ситуация е необходимо преди всичко да се идентифицира истинската причина за болестта и да се окаже на болния правилната психотерапевтична помощ, в противен случай физическото лечение и приема на лекарства само ще смегчат неблагополучието, но по никакъв начин няма да подействат на душевно-духовните корени на проблема. Понякога тези разстройства са следствие на претоварване – от прекомерните усилия да се ускори духовното развитие. Резултатът на тези усилия е не трансформация, а избутване на низшите компоненти, изостряне на вътрешната борба със съпътстващото я нервно и духовно пренапрягане. Тези, които прекалено ревностно се стремят към съвършенство трябва постоянно да помнят, че работата по тяхното вътрешно прераждане се осъществява от духа и духовните енергии. Тяхната личностна задача е да привлекът към себе си тези сили чрез вътрешно самоотхвърляне, медитация и правилно състояние на душата, да се стремят да отстранят това, което пречи на свободното въздействие на духа. Ако изпълнят тази задача им остава само да чакат с търпение и доверие разгръщането на духовното действие в душата.
Другата, в определен смисъл противоположна трудност е да се справи човек с мощния поток на духовната сила. Тази скъпоценна енергия може лесно да се прахоса в излишни чувства и излишна трескава дейност. И обратното - в някои случаи тази енергия прекалено много се сдържа, натрупва, недостатъчно се реализира в дейност, така че в крайна сметка нейното налягане също поражда вътрешни разстройства. Точно както силният електрически ток при късо съединение разтопява проводника. По този начин човек трябва да се научи разумно да управлява потока на духовните енергии; да ги използва в плодотворна вътрешна и външна дейност без да ги разпилява.
Тъмната нощ на душата. Когато процесът на трансформация достига връхната си точка, неговият решаващ, последен етап често се съпровожда със силни страдания и вътрешна мрачност. Християнските мистици наричат това състояние “тъмната нощ на душата”. Външно то прилича на болест, която психиатрите наричат депресивна психоза или меланхолия. Нейните признаци са: състояние на тежка подтиснатост, стигаща до отчаяние; ясно изразено чувство на собствена недостойност; остро самоосъждане – съвършено безнадежден и прокълнат; угнетяващо чувство на парализираност на ума, загуба на сила на волята и самоконтрола, съпротивление и възпиране по отношение на всякаква активност. Някои от тези симптоми могат да се проявят в по-малко изразена форма и в предшестващите стадии, без обаче да достигат нивото на “тъмната нощ на душата”.
Това своеобразно и плодотворно преживяване, каквото и да си мислим, не поражда болестен процес. То има своите духовни причини и дълбоко духовно значение.
След това така наречено “мистично разпятие” или “мистична смърт” настъпва победното възкресяване и с него свършват страданията. То носи със себе си пълно оздравяване и награда за всичко преживяно.
Избраната тема ни накара да се занимаваме почти изцяло с негативните и необичайни страни на вътрешното развитие. Това съвсем не означава, че хората, вървящи по пътя на духовен ръст изпитват нервни разстройства по-често от другите. Нека отбележим следното.
Първо. При много хора духовното развитие протича по-хармонично, отколкото в описаните случаи, вътрешните трудности се преодоляват и човек преминава от етап на етап без нервни реакции и без особени физически проблеми.
Второ. Нервните и психически разстройства при обикновените хора често протичат по-тежко и по-лошо се поддават на лечение от тези, които имат духовни причини. Разстройствата на обикновените хора често са свързани с мощни конфликти между силните желания, които изпитва човек или с конфликтите на неосъзнатите влечения с осъзнатата личност, или се пораждат от нечие противодействие на собствените им егоистични изисквания или желания. Обикновените хора по-трудно се лекуват тъй като техните висши аспекти са прекалено слабо развити и няма на какво човек да се опре, за да ги убеди да се подчинят на такава самодисциплина, която ще им позволи да си възстановят вътрешната хармония и здраве.
Трето, страданията и болестите на тези, които вървят по пътя на духовното израстване, в колкото и тежки форми понякога да протичат, в действителност са само временни реакции, така да се каже “отпадъци” от органическия процес на израстване, водещ към вътрешно прераждане. Затова често те изчезват от само себе си с преминаването на породилата ги криза или сравнително лесно се елиминират при правилно лечение.
Четвърто. Страданията, предизвикани от отлива на духовната вълна се компенсират с лихвите не само от периодите на прилив и вътрешен подем, но и от вярата в значимата и висока цел, заради която е започнато това вътрешно пътешествие. Предвкусването на победата е много голяма мотивираща сила и утешение, несекващ извор на мъжество. Това е чувството, което трябва да генерираме в себе си колкото се може по-ярко и по-често и да помагаме в това на нашите спътници. Защото това, едва ли не, е най-добрата помощ, която можем да им окажем. Ние трябва да се стремим колкото се може по-изразително да си представим благостта на победилата и освободена душа, която съзнателно се е причислила към мъдростта, силата и любовта на Божествения живот, да съзрем с вътрешния си взор осъществяването на земята на Царството Божие во славе Его, да видим картината на съвършенството излъчвано от освободеното човечество – новородено творение, пълно с божествено ликуване. Подобни видения са помагали на великите светии и мистици да понасят с усмивка вътрешните страдания и физически мъки, те са вдъхновили свети Франциск Азиски да изрече “Когато чакаш блаженството всяка мъка е наслаждение...”
Сега да се спуснем за известно време от тази височина в долината, където хората се трудят “с пот на чело”. Ако този проблем се погледне от гледната точка на медицината и психологията, то трябва да се уточни един въпрос. Както вече казахме, въпреки че разстройствата, съпътстващи кризите на духовното развитие напомнят на някои болести, а понякога даже е трудно да се отличат от тях, в действителност техните причини и значение са съвършено различни, а в определен смисъл даже противоположни. Съответно и тяхното лечение трябва да бъде различно. Нервните симптоми на обикновените болни имат, като правило регресивен характер, тъй като тези болни са неспособни на тази вътрешна и външна адаптация, която е необходима за нормалното развитие на личността. Например някои не успяват да се освободят от емционалната си зависимост от родителите и остават в това състояние на детска зависимост от родителите си или от тези, които ги олицетворяват дори и символично. Понякога на болните не им стига собствена воля да се справят с трудностите на обикновения семеен или социален живот. Без да го осъзнават те търсят в болестта освобождение от задълженията си. В други случаи причина за болестта може да бъде емоционална травма, например, разочарование или загуба; човек няма сили да приеме нормално ситуацията и реагира на нея с болест.
Във всички приведени случаи става дума за конфликт между съзнателната личност и низшите импулси, които работейки в сферата на безсъзнателното започват частично да преобладават над силите на съзнанието. Страданията, от своя страна, предизвикани от хода на духовното развитие, обратно на това, започват да придобиват изразено прогресивен характер. Това е следствие на напрежението свързано с израстването или борбата между личността и висшите енергии.
Така тези два типа заболявания трябва да бъдат лекувани по съвършено различен начин. При болестите от първия тип лекарят трябва да помогне на болния да се върне в състояние на нормален човек. За това пациентът трябва да бъде совободен от ограниченията и заповедите, от чувството на страх и зависимост, от прекомерния егоцентризъм и грешни оценки, от изкривената представа за реалността. Задачата на лекаря е да доведе човек до състояние обективно и разумно да вижда нормалния живот, напълно да осъзнава собствените си задължения и правата на другите. Незрелите и конфликтиращи между себе си фактори трябва да бъдат развити и синхронизирани, по този начин се реализира успешният личностен психосинтез.
Що се касае до втората група болести, то задачата на вътрешната хармонизация – лечение се основава на това, че новите са били вече асимилирани от вече формираната нормална личност, т.е. става дума за духовен психосинтез около по-висок вътрешен център.
Очевидно, че методите за лечение, подходящи за болни от първата група са непригодни, а понякога и вредни за пациенти от втория тип. Ако лекарят не разбира проблемите на последните, не знае за възможностите за духовно развитие или даже ги отрича, може да затрудни, а не да облегчи лечението. Такъв лекар е в състояние да обезцени или да осмее несигурните още духовни стремежи на пациента, да ги разглежда като празни фантазии, или в най-добрия случай, като чиста сублимация. С негова помощ пациентът може да стигне до извода, че за него ще бъде най-добре, ако втвърди личностната си защита и напълно игнорира гласа на душата. Но от това неговото състояние само ще се влоши, борбата ще се изостри, освобождението - забави.
Напротив, лекар, който сам върви по пътя на духовното развитие или поне осъзнава духовната реалност, може да окаже огромна помощ на пациента. Във времето, когато човек още се намира на стадия на неудовлетвореност, тревога, безсъзнателни стремления, когато вече е загубил интерес към всекидневния живот, но още няма представа за висшата реалност, докато търси облегчение съвсем не там, където е възможно и бие на камък, тогава, разкриването на истинската причина за неговите страдания може да му помогне да намери правилния изход в пробуждането на душата. И това ще бъде истинското лечение.
На човека, намиращ се на втория етап на духовния път, чустващ се щастлив в духовния мир, в атмосферата на блажени полети на неосъзнаваеми висоти, много важно е да му се разкрие природата и целите на неговите преживявания, да бъде предупреден за тяхната временност, за превратностите на чакащите го странствания. Тогава този странник ще бъде подготвен за състоянията на спад, няма да се разочарова, няма да бъде подвластен на съпътсващите спада съмнения и униние. Ако това предупреждение е закъсняло и на човека му трябва лечение през периода на депресивна реакция, то много важно е да бъде убеден в това, че неговото състояние е временно и той непременно ще излезе от него.
На четвъртия етап, когато човек попада в “яма” по пътя си нагоре е особено сложно да му се помогне. Трябва да се решат следните задачи. Първо, да му се обясни смисъла на неговото вътрешно преживяване и как трябва да се държи в дадената ситуация; второ, да му се покаже как човек може да управлява дълбочинните си влечения без да ги избутва в сферата на безсъзнателното, трето, да му се помогне в преобразуването и използването на собствените му психически енергии; четвърто, да се научи да овладява влизащия в неговото съзнание поток духовни енергии и как да го използва; пето, да се сътрудничи и ръководи пациента в процеса на пресъздаване на личността, т.е. при собствения му психосинтез.
В периода на “тъмната нощ на душата” помощта става още по-трудна заради това, че човек като че ли се намира в плътна мъгла, той е потопен в своите страдания и светлината на духа не достига до неговото съзнание. Единственото, което може да се направи е да му се повтаря непрекъснато, че състоянието му е само временно, а не постоянно, защото мисълта, че е постоянно хвърля пациента в дълбоко отчаяние. Препоръчваме също така устойчиво да му се внушава, че тези мъки, колкото и тежки да са, имат такава духовна ценност, съдържат в себе си зародиш на такова високо щастие, че ще дойде време, когато той ще ги благославя. Така ще помогнем на пациента да понесе страданието с покорност и смирение.
Следва да се отбележи също така, че описаните психологически и духовни средства по никакъв начин не изключват физическото лечение, стига то да облегчава страданията. Особено ценни са тези средства, които поддържат целителните сили на природата: здравословно хранене, упражнения по релаксация, съприкосновение с природата, подходящ ритъм на различни видове физическа и психическа дейности.
В някои случаи лечението се затруднява от това, че при пациента се наблюдава смес на прогресивни и регресивни разстройства. Това са случаите на неравномерно и дисхармонично вътрешно развитие. Такива хора могат да постигнат високо духовно ниво с една част от своята личност, докато с другата да остават роби на детска зависимост или на безсъзнателни “комплекси”. Впрочем, може да се каже, че проблеми от регресивен род могат да се открият при повечето вървящи по духовен път и почти при всички така наречени “нормални” хора. Въпреки това, обикновено регресивните или прогересивните прояви на заболяването решително преобладават. Заедно с това винаги трябва да се съобразяваме с това, че в заболяването могат да се наблюдава обединение на симптомите на двете групи. Затова всеки отделен проблем трябва да се изследва и интерпретира, за да се разбере неговата истинска причина и да му се намери подходящо лечение.
От горепосоченото става ясно, че за ефективна помощ при нервни и психични разстройства, възникващи в хода на духовното развитие, са необходими знания и опит на две нива: на лекар, специалист по нервни заболявания и психотерапия, и на сериозен изследовател на духовния път, а още по-добре – на странник по този път. В наше време едното и другото рядко се обединяват в един човек. Но тъй като все повече хора имат нужда от такива целители, то тези, които са способни да бъдат такива трябва да се готвят за това.
Лечението би могло да бъде по-ефективно, ако персоналът има съответната подготовка да осъществява всички детайли на лечението. И накрая, важно е хората, обществеността поне в общи черти да знае за основните взаимовръзки между нервно-психическите и духовни кризи. Тогава семейството би могло да помогне на болния и на лекаря, а не да създава допълнителни трудности с невежеството си, със своите предразсъдъци и съпротива. Ако можехме да осигурим такава подготовка на лекарите, персонала и обществеността, това би предотвратило много излишни страдания и много странници по духовния път по-леко биха постигнали своята висока цел: единение с Божественото.

Превод В. Узунов