неделя, 13 март 2011 г.

Истории за пътешествията на душата

Първи случай

В настоящата история се разказва за едно момиче от началото на века, известно с извънредно странното си поведение. Сестрата на малката Ан живеела в Минеанополис, САЩ и по следния начин пресъздава невероятните случки с по-малката си сестра:

"Когато беше на четири години Ан се разсърди на баща ни заради някаква дреболия и заяви, че ще ги изостави завинаги.

- Да не се готвиш за рая, откъдето се спусна при нас? - попита я татко шеговито.

- Аз и не съм дошла оттам - сопна се Ан - била съм вече и на Луната и на Земята. Много пъти съм била ту мъж ту жена.

Татко се кискаше, а сестричката ми още по-убедително продължаваше:

- Веднъж, когато живеех в Канада, бях мъж. Даже и името си помня, казвах се Лишус Фабер, бях войник и превзех портите.

Тази история не ми даваше покой и цяла година се рових в най-различни книги, засягащи канадската история, с надеждата, че ще попадна на описанието на някаква битка, в която някой е превзел някакви крепостни врати. Търсенето ми се оказа напразно, не открих нищо. Накрая един библиотекар ми пъхна в ръцете един овехтял документ, в който се разказваше за най-различни вълнуващи събития и една от историите наистина ме заинтригува. Разказваше се за превземането на стените на някакво малко градче. Малкият отряд се сражавал геройски, макар че не разполагал с необходимите за атаката боеприпаси. На очи се набиваше едно изречение: "отрядът на младия лейтенант превзе портите", нещо повече там прочетох и името на младия лейтенант - Лишус Фабер...''

(The American Magazine, 1915 , юли)

Втори случай

Британският лекар д-р Артур Гирхам описва следния случай от практиката си. През 1961 г. се среща с пациентка, чието поведение го убеждава недвусмислено в съществуването на прераждането.

"Тридесет и седем годишна пациентка се оплакваше от кошмарен, непрекъснато повтарящ се сън. Години наред натрапчиво сънувала един и същи сън, изпълнен с кървави масови убийства. Започнах да я изследвам, съмнявайки се, че страда от невроза, но се оказа здрава. Кошмарните сънища я измъчваха от дванадесетата й година и я изпълваха с все по-нарастваща тревога. След няколко месеца спомена, че в детството си е описала съновиденията си, обърканите си мисли, примесени с картини и събития, непонятни за самата нея. В записките й намерих стихове, писани на средновековен френски от самата нея, в ученическите й години, макар че тя никога не е изучавала този език и по-точно това наречие. Обърнах се към един професор от университета в Тулуза, описвайки случая на моята пациентка и той незабавно ми отговори, че описанията се отнасят до членовете на еретическото движение на тулузките катари от XII век, изповядващи пуританска философия.

Пациентката ми съобщавала за кръвопролитното унищожение на катарите, както и за собствената си гибел на кладата. През 1967 г. реших да замина за Южна Франция и на място да продължа проучванията си. Сравнявайки изворите за тулузките катари от XII век с описаното от моята пациентка, се убедих, че разказът й е напълно точен и прецизен. Дума по дума съвпаднаха и стиховете, писани от нея, с една от песните, които открих в средновековните документи. С прецизна точност тя описваше тогавашните френски пари, накитите, плановете на сградите, характерни за епохата. Спомняше си за семейното и обществено положение на хора, които не са били популярни исторически личности и можеха да бъдат открити само в списъците на светата инквизиция. Съвсем достоверни бяха описанията й за много малко известни ритуали на катарите, нещо повече съобщаваше, че катарите-духовници не винаги носели черни раса. Един от нейните приятели, например, доста често носел тъмно синьо расо с качулка. Това нейно твърдение ми се стори доста неправдоподобно, тъй като от историческите източници е всеизвестно, че катарите са носели черни дрехи. Това убеждение се считало за достоверно чак до 1966 г., когато се появил един превод от латински език на протокол на инквизицията, в който многократно се споменавало, че катарите-духовници освен черни, можели да носят и тъмно сини или зелени раса.

За мен съновиденията на едно тринайсетгодишно момиче, съдържащи такава подробна и достоверна информация за движението на катарите, позната само на ограничен брой специалисти, представляваха неопровержимо доказателство за пътешествията на душата".

Трети случай

Робин Хил бил петгодишно момче. Неговата история разказал американският филмов актьор Малвин Дъглас.

Малкиат Робин говорел добре за възрастта си, но понякога в речта му се прокрадвали напълно неразбираеми думи. Майка му забелязала колко често момчето произнася странни думи така, като че те имат някакъв смисъл Тя изразила тревогата си пред една гостенка, която се интересувала от прераждането и проявила интерес да чуе малкото момче. Още на другия тя посетила детската стая. Робин бил доста разговорлив и наговорил дузина непознати думи. Посетителката се убедила, че детето не бръщолеви глупости, а влага смисъл в произнесените думи, само трябвало да намерят човек, който да разбира речта му. След седмица поканили професор полиглот, който също с интерес изслушал бръщолевенията на Робин.

- Няма никакво съмнение, Робин говори на местно наречие, характерно за Северен Тибет. За по-голяма част от изреченията нямам никакво колебание, макар че не разбирам повечето думи. Да не би момчето на по-малка възраст да е ходило в Тибет, или някой от семейството да е пътувал дотам?

Естествено отговорът бил отрицателен, тъй като никой не бил посещавал Тибет.

- Къде си научил тези думи? - продължавал да разпитва детето професорът.

- В училище

- Но, миличък, ти още не ходиш на училище - прекъснала го майката.

- Не говоря за сега, а за по-рано, когато ходех на училище.

- И какво беше това училище? Помниш ли как изглеждаше?

Робин помислил малко и отговорил:

- Да, помня. Намираше се в планината, но не в тази, където бяхме през лятото, мамо.

- И от какво беше построено от камък или от дърво?

- От камъни.

- А какви бяха учителите?

- Всички бяха мъже и не бяха облечени като татко. Носеха дълги ризи, завързани на кръста с въже.

Подробното описание на детето удивило професора, който така се въодушевил, че предприел дълга експедиция. Той заминал за едно лесно достъпни място в Северен Тибет, недалеко от Китай, с цел да проучи училищата. Не след дълго родителите на Робин получили писмо:

"Намерих училището, за което говори Робин, разположено е в планината Куен-лун, в една скалиста местност, която съвсем не прилича на планинския район, където Робин е прекарал ваканцията си, заедно с Вас. Описанието на Вашето дете е изключително точно, що се отнася и за преподавателите-лами".

Наричаното в парапсихологията ''ксеноглосия" явление, характеризиращо се със способността да се говорят никога неизучавани езици, било наблюдавано и през тридесетте години при близнаците на известния лекар , д-р Маршал Мак Дъфи от Ню Йорк. За най-голяма изненада на родителите си децата си говорели на непознат за околните език. Опитали се да разгадаят тайната им в катедрата по чужди езици в тамошния университет, но никой от преподавателите не успял да разпознае езика на който си говорели децата. За щастие тогава постъпил един лектор, преподаващ древни езици и той успял да разпознае в речта на близнаците използвания по времето на Христа ''арамски'' език.

Четвърти случай

На 15 март 1910 година в Палермо, Сицилия, за най-голяма скръб на неутешимите си родители, починала от менингит петгодишната Александрина Шамона. Три дни по-късно тя се присънила на майка си, убеждавайки я, че не ги е напуснала завинаги и че се върне като съвсем малко дете. Сънят отново се повторил, но нова бременност била почти невъзможна, туй като г-жа Шамона била подложена на сложна гинекологична операция, след първото си раждане. Въпреки това след година тя родила две близначки. Едното от децата поразително приличало на починалата Александрина, затова и я нарекли с нейното име. Приликата била не само физическа, тя се проявявала и в поведението и предпочитанията. И двете деца били левачки, въпреки, че останалите деца в семейството пишели с дясната ръка. Лицата им била еднакво асиметрични.

- Решително заявявам - казала г-жа Шамона - второто ми момиченце има изненадваща прилика с починалата Александрина, с изключение на това, че очите и косата й са малко по-светли. Предпочитанията им са еднакви, например и двете обичат да си играят повече с деца на тяхната възраст, отколкото с кукли. Особено много държат на чистотата; по един и същ начин искаха да им измия ръцете ако са изцапани. Второто ми момиченце също не обича сирене подобно на първата Александрина.

Когато втората Александрина станала на осем години, семейството решило да направи екскурзия до близкото градче Монреале. Момиченцето отказало да отиде с тях, под предлог, че вече е ходило там. Майката почти не си спомняла, но детето подробно й разказало как са посетили града, заедно с още една госпожа, която имала рог на главата си, а когато влезли в една църква се срещнали с ниски на ръст попове в червени одежди. Този разказ помогнал и на г-жа Шамона да си спомни, че преди смъртта на първата Александрина са ходили в Монреале, придружавала ги една нейна приятелка, дошла в Палермо за лекарска консултация, тъй като някакъв израстък загрозявал челото й. Спомнила си и когато влезли в една църква и наистина се срещнали с група млади гръцки попове, облечени в сини одежди, украсени с пищна пурпурна украса.

Тъй като момиченцето си спомняло не само за мястото, но и за събитията, то не е можело да получи информацията си от снимка или пощенска картичка. Госпожа Шамона също едва си спомняла за пътуването, тъй че е много малко вероятно да е разказала на детето за него.



От американската преса
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.